В противоречива хронология (понеже спореха, търсеха, оглеждаха разни квартири и пак спореха) Атулио и Кари Понсиано най-сетне наеха в Южното предградие един не апартамент, а безформено кухо животно, обаче с пет просторни стаи и на партера, което може би също щеше да има значение в бъдеще.
— Остава да доведем Алекс тук!
— Ти знаеш ли къде е? — учуди се Кари.
Този въпрос му зададоха още в Зеполис във Военното разследване и тогава Атулио завъртя отрицателно глава, защото на бюрото пред него лежеше идентификационният жетон на Алекс Шетин, иззет от блокер-системата на летището, и като нищо щяха да му подирят сметка тъкмо заради фалшивия жетон.
И сега завъртя отрицателно глава.
— Не. Обаче аз му трябвам, и той на мен. А щом двама се търсят…
Вярно беше, че го търсех не по-малко упорито. Поради насочеността на интересите ни измисленото от него така или иначе се докосваше до моите разсъждения. Казвах си: накъдето и да пътува Атулио Понсиано, стига до спирка „фелан“, колкото повече фелани, толкова по-бързо стига, няма да изтърве обещаната бала пари (молех съдбата само да го е опазила жив и здрав в престрелката около дома му). Упорито се навъртах около казиното и срещата ни се състоя.
Появи се с още един — през еднометрова оловна плоча можеше да се види, че е Кари, братът, идиотизиран до крайност от анаболните стероиди.
Атулио донякъде се опасяваше дали не съм му сърдит, задето ме заряза на полесражението в Зеполис, и заднарежда: ама те ме спипаха още в антрето, чукнаха ме по главата, как да ги помогна? Нареждаше, нареждаше, измисляше убедителни събития, за да получат убедителна биография последните дни, пращеше като пиротехническа ракета.
Кари стоеше зад брат си унесен, в позата на тъжен слон, белезите на акромегалията, следствие от злоупотребата със стимуланти, бяха очебийни — уродливо уголемени ръце и крака.
Не повярвах нито на една дума на Атулио, повярвах на Кари, който се обади, без да го питат, тази стероидна развалина нямаше дотолкова мозък, че да съчини дори една лъжа.
— Ние те търсихме…
— Аз също — подхванах нишката и дръпнах Атулио настрани, — твоят човек свършил ли е работата?
— Разбира се. Контрактът ни остава в сила, нали? Плащаш в брой. Съсипах се, докато организирам всичко както трябва. Наех квартира — тая нощ или следващата ще доведат майката и дъщерята там.
Изглежда, твърде необмислено се съгласих да отида в подготвената квартира, но и на Атулио трябваше да се зачете артистичната игра. Поиска ми аванс и щом го получи, се превърна в самата доброта, дори ми съобщи адреса, където в момента се намирали Тереза и Ирене. Изпратих тонограма на Рей, следобед получих обезпокояващ отговор.
„Пак те лъже. На посочения адрес живее Ролдин…“
И след малко получих още една тонограма:
„Квартирата на братята не е под наблюдение, подозирам майсторската ръка на Военното разследване, внимавай…“
Внимавах колкото можех.
— Атулио — изтърсих, — ако си ме излъгал за адреса, ще ти отбия от хонорара. — Направих пауза. — И друго ми идва на ум: да отида при твоя Ролдин и направо с него да се спазаря.
— Чедооо — провлече Атулио, незнаейки накъде да поеме; потърси словесни украшения за мен, за да скрие смайването си; накрая направи стъпка към искреността: — Хубаво, ще ти кажа адреса, пък ми откъсни главата после, ако не е точен. И все пак уговорката е такава, че тук ще доведат момичетата.
— Разбира се, тук ще ги чакаме! — Не се съмнявах в точността на новия адрес, който изпратих на Рей, тръшнах се на леглото и затворих очи.
В 18 часа Кари запъшка, верига от болезнени възражения, види се, обредът на преднощта не започваше с възхитителни видения. Намъкнал екраниращата шапка, Атулио обаче остана на пост да ме пази; от време на време надничаше в стаята ми да провери дали не съм се измъкнал през прозореца. Едва ли се досещаше, че сам пише края на неосъщественото ни съзаклятничество.