Не знам кога задрямах (лъжливостта на усещането за будност всякога е струвало скъпо), така че заслугата не беше моя, съзнанието ми направи произволен прескок в паралелно време и видях как вратата се отваря, как два силуета пъкват на прага, цевите на пистолетите не цъфтяха със специфичните плазмени отблясъци, явно стреляха с парализиращи заряди.
Отворих очи и помислих: колко ли са още тайните подсказвания на самия живот, за да опази живата си зона?
Беше 1,04 часът, секунднага стрелка на хронометъра се местеше безшумно, в 1,05 часа станах от леглото и вдигнах ръце — гравитационният импулс бе изхвърлен в мига, когато дръжката на вратата трепна, не по-рано.
СЕДМА ГЛАВА
1.
Негодничество на полумрака, измърмори Рей, не му се нравеше слабото осветление в дългата галерия, но оттук трябваше да мине, покрай пералнята, където шумеше и бучеше вода и сякаш не перачите, а техните призраци плуваха в гъстата пара и в смрадта на избелващите препарати. Направи няколко крачки и спря. Не, нямаше блокер-система, индикаторите, с които разполагаше, биха открили импулсната модулация на такова сложно електронно устройство, колкото и добре да бе маскирано в стените. Продължи напред, след ъгъла следваше широко фоайе и там, стига да се добереше до асансьора, всичко щеше да бъде наред.
Въпреки монтираните блокер-системи на главния вход и на входа откъм гаража, Рей не се отказа от „Ектополис — север“ и използуваше двата служебни входа на хотела, за пералнята и за кухнята, където действуваха благодушните стари компютри, проверяващи само идентификационните жетони. Живееше необезпокояван в разкошния си апартамент на четирийсетия етаж и приличаше на безделник, който си взема душ дори когато по съседния булевард е минала кола и значи прах, и значи веднага душ. Персоналът бе свикнал с него, анаболистите от охраната — също.
Пресече фоайето и се насочи към асансьорите, винаги се изкачваше с номер две заради Хел, малкия пиколо, с когото се бяха сприятелили. Сега момчето пак му отвори вратата, здравей, и докато разменят няколко фрази, ето го четирийсетия етаж.
Огледа внимателно апартамента — не бяха тършували.
Заключи, после, излегнат на дивана, отново прегледа визиодиска, който получи от старши инспектора Шетински само преди десет часа. На малкия монитор едно след друго се редуваха карти на феланските региони, снимки от лагерите в Южния континент, зоните на влияние на отделните конгрегации. Материалът беше оскъден, но важен. Рей дълго проучва информацията, накрая прослуша онази част от визиодиска, където гласът (леко дрезгав и напрегнат) на Ерудо Вилония разказваше:
„Нещастна е планетата, където се говори за неща, за които никой не иска да говори, а трябва. Защото паметта на цяла цивилизация не може да се превърне в гробище.
Тези думи казал Иседа Вилония, по-големият ми брат, в деня, когато стромафазовите ракети паднали обратно на Фелания. Погледнали го с недоверие, после с уплаха, тъй като Синопсисът забранявал да се изказват мисли и твърдения, невключени в Синопсиса с индекс «разрешени».
Според мълвата Синопсисът бил написан лично от Грит Нори в навечерието на един понеделник и ако не е преувеличено, тогава от всички видове дървета капели само лаврови листа, без да има вятър. Този обемист кодекс от закони и напътствия имал неуточнен брой страници, цифрите, думите и пунктуационните знаци били снабдени с механизъм за миграция и в зависимост от сезоните също като риби плували на пасажи по страниците, което понякога дотам улеснявало тълкуването на законите, че те ставали разбираеми от само себе си.
Хилядолетен Синопсис — такава дълговечност му била отредена и във връзка с това започнало и новото летоброене на планетата.
През седмата година от новото летоброене прекалено много феланци станали очевидци на неосъществената война с Нелур, а тъй като Синопсисът не позволявал да има свидетели на неосъщественото, започнал геноцид.
Тезата за цикличния геноцид била преценена като меродавна и правомерна. Както поетите с вдъхновение търсят точната рима, така ликвидаторските групи издирвали свидетелите на прекрасния фойерверк от стромафазови ракети върху феланското небе и ги записвали в списъците не по азбучен ред, а по римуващите се окончания на фамилните имена. Списъците били изключително благозвучни за четене на глас и ликвидаторите изпитвали страшна омраза към свидетели, чиито имена не се римували. Тях не можели да ликвидират веднага, Синопсисът ги закрилял летем, когато температурите не спадали под двайсет градуса, и зиме, когато снежните дни надвишавали с нечетно число снежните дни от предходната зима. Изчисленията уморявали и по тази причина свидетелите с неримуващи се имена били изпращани да вадят мрамор за статуите на загиналите.