Иседа Вилония бил отведен от дома си в дъждовна сутрин. Дъждът валял бавно и на ликвидатора, който го арестувал, му се наложило да пази Вилония с чадър, за да провери какво точно се стича по лицето му. Установил, че са дъждовни капки и нищо друго. От Ектополис го изпратили в Мраморния каньон, отнемайки му лявата обувка за наказание, че името Вилония не се римувало.
За работа се слизало надълбоко, някога сигурно находището приличало на огромен череп от бял мрамор, заровен в южния склон на каньона, обаче сега мраморът бил прозрачен и с влизането в рудника на човек му се струвало, че вижда месото на планината. В лагера било забранено да се говори, изреклия дори една дума отвеждали и скоро го връщали леко зачервен и с блуждаещи очи, не се знаело какво му правели, но от вътрешните органи на провинилия се започвала термоелектронна емисия.
Хората се примиряват и със смъртта, ала никога с невъзможността да говорят. Така се появил езикът на погледите. С движението на ириса се изговаряли съгласните, а с разширението на зеницата — гласните. Помръдването на скулите показвало флексивното изменение при спрежение на глаголите. Това бил все пак четивен език при непосредствена близост и достатъчно осветление, докато фоничният вариант се постигал с чук и други инструменти. Думите и интонацията на фразата зависели от силата на удара, ухото трябвало да различава до една стотна от децибела, за да разбере човек какво му казват от съседната галерия.
Вечер работниците се връщали в лагера, в тъй наречената «къща на щастието», защото сградата, следвайки извития ръб на планинското плато, имала форма на подкова. По предписание на Синопсиса цикличният характер на геноцида изисквал цикличен сън — тоест на всеки пет минути лагерникът сам се събуждал и дръпвал шалтера, монтиран на стената. Задължително било. Не го ли сторел, се смятало, че е умрял и няма да му попречи електрически импулс от две хиляди волта, пуснат в железния нар, на който лежал.
Вилония свикнал с петминутните нощи, правещи една обикновена нощ, и в съня си безпогрешно отброявал тристата секунди, като последните пет усещал да се отброяват в пръстите на дясната му ръка и дръпвал шалтера. Мигновено заспивал отново, а шалтерът автоматично включвал електрическата му смърт и го дебнел кога ще сгреши.
Но лагерниците били дебнати не само от безпристрастния автомат нощем и от пристрастните ликвидатори денем; най-опасна била мраморната чума. Рано или късно всеки заболявал от нея, дишайки праха на прозрачния мрамор. Симптомите не можели да се сбъркат: понижаване на температурата, побеляване на ноктите, след ден-два кожата ставала прозирна, сетне — мускулната и съединителната тъкан, след седмица заболелият вече бил почти напълно прозрачен, скелетът му се провиждал, заприличвал на ходеща рентгенова снимка на самия себе си. Вероятно протичали процеси на равнището на целия набор от хромозоми, нарушавал се хромозомният брой и оттам следвала невероятната аномалия във фенотипа. Особено мрачно впечатление правели червенеещите се капиляри, вени и артерии. Необяснимо било защо кръвта не се поддавала на болестта, освен ако не се приемело за обяснение, че кръвта е най-неподчинявашият се флуид в човека. Краят идвал с гръмотевичен тътен и умиращият напразно запушвал ушите си, тътенът — всички барабани и експлозии в света — всъщност извирал отвътре и нямало начин да бъде заглушен. А тези, които оздравявали, почти възвръщали човешкия си вид, но загубвали чувството си за време и скоро допускали фатална грешка при отмерването на петминутните отрязъци нощем.
В рудника Вилония създал първите си памфлети. Вместо листове за писане използувал мраморните блокове, адски трудна работа, понеже големината на буквите не бивало да надхвърля сто ангстрьома и при това трябвало да ги изписва дълбоко под полираната повърхност, та само скулпторите сетне, разгръщайки лист по лист мрамора, да разчетат памфлета и да го прехвърлят на визиодискове.
През единайсетата година от новото летоброене Иседа Вилония бил изпратен в Южния континент. Лагерът се намирал в гореща и суха долина, където пясъкът непрекъснато намалявал и причините били елементарни: от една страна, го добавяли към храната на лагерниците, от друга — той самичък се намъквал през порите на кожата и започвала свирепа симбиоза. Човек усещал как пясъкът се размножава в него, изпълва го целия, мести се нагоре-надолу с ронещ се шум. Първо се отронвали пръстите на ръцете, на краката, докато в някоя гореща сутрин тялото се разсипвало в конусовидна купчина пясък и толкоз. Погребения на тези купчини пясък в останалия пясък не се правели, защото било излишно.