Тук говоренето било разрешено, ала на чудноват, изкуствено звучащ език, своего рода детски диалект, тоест сричките на всяка дума задължително трябвало да се произнасят с различна височина на тона. Контактът ставал неправдоподобен, мрачното съдържание на разменяната информация не се вмествало в ненормалната форма, смешно пеене, гадно пеене, ликвидаторите с удоволствие употребявали веселия диалект, не и не на равната интонация, приемали я като подигравка и ругатня по свой адрес и не прощавали. Парадоксалният пеещ език с ужасните си речитативи създавал най-вече зловещата атмосфера в лагера.
После го прехвърлили в «летящия лагер», наречен не случайно така. За всички нарушения на реда наказанието било едно и също — провинилите се били оставяни на най-горната площадка на висока кула, а ятата динорниси свършвали останалото. Динорнисът бил консервативна птица, никога не разкъсвал плячката си на земята, непременно я издигал до облаците, пускал я и едва тогава, по време на падането, атакувал.
Неизвестно как (може би на крилете на динорнис) отлитали за Ектополис памфлетите на Вилония; кои са, къде са. Военното разследване и полицията потърсили авторите и като не ги открили, направили добавка към Синопсиса: памфлетистите да получават от десет до двайсет смъртни присъди.
И от най-голямата непоносимост всякога ще се намери по-голяма непоносимост, стига първата да е отминала, а втората тепърва да се задава. В следващия лагер, където попаднал Вилония, съществувал ред на методично обезсмисляне на ужасите, наказанията на лагерниците отдавна имали пародиен оттенък, за да се развличат ликвидаторите — рота анаболисти. В своята инфантилност те виждали действителността като ненужна, измислена страна и водели детски спорове или усърдно изобретявали игри за намаляване броя на лагерниците по възможно най-забавен начин.
Вилония заварил розовата игра. В дълги тунели, изровени под земята, бушувал Б-вятърът, часове наред текли потоците розов газ с десетократно увеличена концентрация, косите и брадите на лагерниците розовеели, сякаш непрекъсното стояли срещу изгрева. Към тези, които не успявали да излязат от тунелите самостоятелно, се отнасяли строго. За няколко месеца лагерниците се смалявали и свивали, заприличвали на деветдесетгодишни ембриони, чието по-нататъшно развитие би могло да бъде само имагинерно.
Така описал Иседа Вилония лагера за експериментиране на преднощта и Б-вятъра, той продължавал да пише своите памфлети.
Преди години смятал, че тайното движение на памфлетистите е нещо неорганизирано, необуздано право — но и справедливост — на въображението да заклеймява една планетна власт, отиваща към своя окончателен вид на безвластие. Постепенно научил, че обществото на памфлетистите въпреки ноктите на Синопсиса не е абсолютен хаос, подмолно течение от хулители и оракули на злото (както ги наричали), а всеобхватна топография на омразата, породена от всеобхватното беззаконие. Приносът на всеки памфлетист не бил безкрайно малка брънка от несвързана и разнородна верига, по-скоро бил преносим действуващ вулкан, записан на визиодиск или в паметта на разказвача, и в края на краищата, без да имат контакт помежду си, всички памфлетисти се ръководели от единен гений — човешката същност…“
Рей скочи, чукаше се на вратата, визиодискът тутакси потъна в дълбокия му джоб; на прага стоеше Хел с неочаквано сбръчкано лице, същинска изсушена смокиня, преглъщаше и коленете му се тресяха.
— Бързах, защото… долу охраната, те с блокер-система минават от апартамент на апартамент, по етажите… и аз… помислих, че ще ви стреснат… защото аз се стряскам, когато нощем някой влезе в стаята…
Момчето боязливо се огледа, прошепна „асансьорът“ или „идат“ и толкова леко и мигновено затвори вратата, като че ли я залепи в рамката с безшумно лепило.
— Благодаря, Хел — рече гласно Рей на вече затворената врата, поколеба се, но после завъртя ключа.
Фу, разпъргавили се, и то без да изчакат да си взема душ, ругаеше, докато отваряше прозореца. Дори не погледна надолу, закатери се по стената, гравитационните „вендузи“ се приплъзваха плавно, катереше се на зигзаг, заобикаляйки осветените прозорци.
Познаваше добре покрива, мина по третия преход между панелните сектори към острещната страна на хотела — още при първите си проучвания на пътищата за отстъпление бе преценил, че тъкмо от тази страна има възможност да се прехвърли на покрива на съседната сграда — близнак по броя на етажите си с „Ектополис — север“. Разбира се, дневната светлина би увеличила шансовете му, но сега… Ако включеше гравитарите на пълна мощност, щяха да го отгласнат на петдесет метра по права линия, не повече, което означаваше висока скорост, слаба видимост, евентуален сблъсък. А, не — отхвърли идеята си Рей, — не искам да си навехна крака, никога не съм се харесвал куцащ.