— Да, ваше превъзходителство — обърна се към монитора лейтенант Соши, — приемникът на делта-електрони сочи точно под площад „Арта“, където е подземното езеро.
— Чисто самоубийство! — повтори консулът, взрян в неподвижната блестяща точка на монитора, фиксираща местонахождението на Първи. — От него са останали само обувките му…
4.
Равномерното съскане рязко прекъсна, значи влакът влезе в подземната кухина, после и моят вагон влетя в друга акустика, нямах време да обхвана размерите на планетната шупла, долу, на осем-девет метра лъсна вода и бързо скочих, за да не я подмина. Предварително подготвил осветлението (силен прожектор, закрепен на гърдите), с гмуркането си видях къде съм попаднал, дъното бе гладко, тъмночерно като негатив, представих си колко снимки от кореми на влакове биха се извадили, ако наистина бе негатив.
А сега — натам, на север, ориентирах се на север, понеже се надявах езерото да е свързано със залива, водата бе солена, плувах известно време на повърхността, после се спуснах на дъното: да крачиш с гравитационните „вендузи“ е значително по-спорно, отколкото да плуваш. Имаше и друга причина. Тъмнината в едно подземно езеро се настанява иначе в очите, тя е съставена сякаш не само от нощите, но и от тукашните тъмни дни, може би затова всеки камък, издатина и повей на подводно течение придобиваха за мен стойности на предупреждение и необяснима напрегнатост. След двеста крачки (броях ги, вместо да развивам след себе си нишката на Ариадна) стигнах отвесна стена, както преценявах под заблуждаващата светлина на прожектора, прекалено стара игра на феланската природа да нагъне на розетки сиенитни пластове, галенит и халкопирит, занимателна парагенеза, няма що, а после съзрях още две радости и се поколебах коя да избера.
Лявата пещера, по която тръгнах, ме подлъга безобразно, дълго време имаше яснотата на отворен прозорец, примамващ ме да надничам все по-навън (всъщност все по-навътре), докато постепенно се стесни в неуютна цепнатина, но хранех надежда, че пак ще се разшири, и продължих, накрая едва ли не пълзях, за да опра в гранитно дъно, зад което явно лежеше още гранит.
На връщане под назъбения свод на каменния ръкав, покрай дупките и издатините (видяха ми се много повече) бях притиснат от нова тревога, че същата безизходност ме чака и във втората пещера. Солената вода нищо не доказваше, за хиляда години през цедката на варовиците и пясъчниците всичко би се просмукало, а аз не разполагах с хиляда години.
Излизайки отново в езерото, осъзнах абсурда, че досега не съм обърнал внимание на шума, тъй явствен под водата, стига вниманието ти да не е отклонено в далечни мисли… Чух шум, подобен на плясък на мокри криле, разбира се, изключвах всякакви криле тук, навярно някъде отвисоко падаше вода.
Още с навлизането в дясната пещера установих, че съм на прав път, по дъното забелязах пясъчни дюнички със скосени склонове откъм моята страна — изглежда, подводните течения се трудеха да влачат малко по малко пясък от залива, вървях бързо, дъното вече се покриваше с дебел слой пясък, нямаше стръмни нанагорнища и спускания и ширината на моята пещерна магистрала на места достигаше двайсетина метра. След няколко плавни завоя в конуса на прожектора ми се изваля сякаш сняг — безобидно ято рибки, — край на съмненията, връзка със залива съществуваше, почти се затичах и скоро се озовах в огромно по размери разширение, излизаше, че до тук бях вървял по тънкия и зле одялан гриф, а сега попаднах в кухината на подводната цигулка.
Много пясък, остатъци от умрели водорасли… толкова за подводния ландшафт, за триклетото място на следващите събития (в края на краищата човек загубва интерес към всякакъв вид пейзажи, когато недвусмислено му показват, че ако не тутакси, то след малко ще му откъснат главата), пък и нямах време да разглеждам наоколо, мен ме разглеждаха. Някакво подобие на медуза безстрашно се приближаваше, увисна на седем-осем метра отпреде ми и докато аз отхвърлях несъстоятелните си внушения, че това не е медуза, а втренчено око, ужасяващо заради половинметровия си диаметър, ужасяващо заради своята самостоятелност във водата, биоиндикаторът ме предупреди за идването на голяма биомаса. Окото (медузата?) направи няколко спазматични движения, при които горният ръб на пихтиестото тяло запърха като намигащ клепач, така привика стадото си, по-точно цяла глутница медузи препречиха пътя ми и бавно започнаха да ме обкръжават. Затаих дъх — доколкото е възможно да се употреби тоя израз, когато дишаш актор-кислород — и се зачудих как по-безобидно да ги сплаша, да ги разгоня, да ги откажа от любопитството им, мина ми през ума дори да размахам ръце, за да ги разпръсна като врабци.