За прозрението, че врабецът не е хищник и обратното, не се иска много време; внезапно, сигурно по свой таен сигнал, глутницата се хвърли в настъпление, стрелях в пихтиестата стена пред себе си и те уплашено отстъпиха. Фалшиво отстъпление, разбира се, фалшиво! Отделни индивиди досега, медузите се струпаха на голямо кълбо, усетих от разстояние плътността му, сякаш беше от матирано стъкло. Взрях се да прочета какво пише на стъклото или зад него — буквите ги нямаше, но откъде идеше знанието ми, че чета думи? Думи, които не разбирах, безсмислени или имаха смисъл за друго съзнание, а не за моето.
Когато и последната медуза се всмука от кълбото, настъпи затишие, обездвижване, имитация на тържествен миг, все едно че там се полагаше основният камък на някакво сътворяване (и в действителност е било така, по-късно от доктор Джатила щях да науча, че тъкмо тогава са се развивали мутанти). Би трябвало да е невъзможно, обаче пред очите мн, плюейки на епохите, нужни за еволюцията, за броени секунди се създаваха нови фенотнпи и кълбото се разпадаше.
Кълбото се разпадна на живи плоскости (отдалечена прилика със земната риба скат), заплуваха бързо, престроиха се за нападение. Водата съскаше от стрелкащите им се тела. Отнемаха цялото ми внимание. Стори ми се, че постройката за атака е анахронична, подобие на параболоид, и висяха почти неподвижни, незаинтересувани сякаш, до момента, когато мозъкът ми се взриви от страшна болка.
Проклятие, параболондът трябва да беше антена, излъчила към мен енергиен сноп.
Последва звук, бавен, протяжен, прерастващ в тътен, чувах го не само с ушите си, а с цялото си същество, постепенно подводният тътен навлезе в свирепостта си, сякаш тромпети с големината на пещери се надсвирваха, катерейки се във височина и гмуркайки се в най-ниския регистър, непознати, нов вид звуци, каквито се получават може би, ако изпълнителят и инструментът си разменят местата и вече гигантски устни свирят, надувани от гигантски мундщук.
Мускулите ми се вкоравиха, опитах се да повдигна ръце и успях, но… движенията ми станаха нецелесъобразни, възможна ли беше такава мигновена апраксия?
Включих гравитарите и разбих съоръжението им, превърнах го в гъста мътилка, светлият конус, присъщ на Тиндаловия ефект, показваше колоидните частици, на които се бяха разпаднали скатовете.
Притихна, успокои се звярът, подлъга ме с мекото безобидно сияние на облака — същинска биолуминесценция.
И веднага се представи в следващия си вариант, родиха се прозирни ленти, навиха се по двойки в правилни спирали, мярна ми се предположението за нови рекомбинанти в резултат на свръхестественото по бързина прекръстосване или независимо подреждане на различни хромозоми в молекулата на ДНК, но какво общо имаше тази лудница с ДНК и с живото! Приборите ми сочеха, че там, отсреща, започваше автоелектронна емисия, че там, отсреща, електронни лещи и електронни призми фокусираха към мен електрони и потоци заредени частици.
Не изчаках да се превърнат в още дявол знае какво, може би в работни модули със стойности до хиляда ампера на квадратен милиметър, за да ме изпепелят с мълниите си, в изстрелите ми имаше не толкова страх, колкото припряност да се отърва час по-скоро от непрекъснато мутиращата нечиста сила — не се съмнявах, че е технобиологично същество, а не система, защото мислеше. Макар да мислеше само как да ме унищожи. И то ми го доказа веднага, връщайки се в първоначалната си безформена пихтиеста маса, взе да опалесцира, скачаше (или се преливаше) ту вляво, ту вдясно, всичките ми прибори сякаш пощуряха, чудовището явно създаваше високочестотно поле и в резултат се получаваше колосален феромагнитен резонанс.
Смених отбранителната си тактика — снизходително казано, — всъщност си беше паническо отстъпление, бягах и стрелях, мятах гравитационни импулси, размахвах ръце и крака, ругаех, проклинах, заканвах се, но октоподът (как да нарека нещото, превърнато вече в тяло-уста и с пипала, теглещи се към мен?) не изоставаше и ако успявах да го отблъсквам от време на време, разбира се, не му причинявах ни най-малка вреда — той тутакси се рекомбинираше…
Най-сетне стигнах тесния проход и неизвестно защо октоподът ме остави на мира, макар все още да чувах плясъци не на криле, то се знае, навярно пипалата, шеметно развяващи се като воали, ровеха из водата и ме търсеха. Сложих представата си за митологично чудовище редом с току-що видяното и безпогрешно определих, че никак не си приличат, тукашното беше чудовище в превъзходна степен, беше споменатият от Орасио Айрес еон, не можех да го победя, понеже използуваше енергията на собствената си смърт, за да се възроди.