Пленили го — ей тъй, както всякога изкрещя яростта в мен, бетонната стена на тунела ми се видя сапунисана, глицеринова, съвсем желирана, и стоварих юмрук в тази мека шуплеста материя, навътре, в дълбочина, с надежда да достигна поне някаква твърдост и отпор на удара си.
Докато ближех разкървавените си пръсти, изпратих тонограма до Рей, интонацията ми беше весела и закачлива:
„Разбрах, чакаш ме, идвам…“
Изгледах със съжаление и следващия отминаващ влак, това чудесно превозно средство, с което след няколко минути щях да бъда на чист въздух (може би сред изстрели, но то е друго), махнах за сбогом и на последния вагон и скочих в езерото.
Вече нямах дори право на избор, трябваше да се измъкна оттук през залива, а що се отнася до онова немлекопитаещо в пещерата, дойде ми на ум една малка идея…
ОСМА ГЛАВА
1.
В началото го притискаха с въпроси, трима офицери от Военното разследване се изредиха да го питат за името, не си Флип Инсоун, лъжеш, къде си роден, с какво се занимаваш, не лъжи, и тримата убеждаваха Рей, че имали методи да го накарат да си спомни как е проходил и по лице ли е паднал първия път, или по гръб, и отново: къде си бил, какво си правил, кой си? Граматическото време на разпита е винаги минало, настоящето за пленника е болезнено, бъдещето — неизвестно. Донякъде. Доктор Джатила го бе предвидил. Тонограмата му предупреждаваше:
„За да строшат гръбнака на съпротивата ти, ще те подложат на транссубстанциация, съобщи, когато…“
Когато го вкараха в светлата (сякаш обърната с всичките си стени към слънцето) лаборатория, Рей с един поглед прецени за какво бе доведен тук.
„След минута ще започнат да ме изтриват с гума…“ — получи тонограмата доктор Джатила и целият организиран от него и Шетински спасителен корпус бе приведен в готовност. До диез от първата октава, 277 херца, пълен резонанс с мозъчните алфа-вълни на Рей, номер едно, номер две, номер три… Сеансът за транссубстанциация трая трийсет минути и през всичкото време Рей получаваше тонограма след тонограма, деветдесет инспектори, намиращи се на кораба и на Земята, му изпращаха двайсетсекундни съобщения, къси или дълги изречения, или направо анекдоти и забавни факти от рода на този, че преди час го видели на черноморския плаж, облечен в туника. Така доктор Джатила реализира бронята. Важното бе съзнанието на Рей непрекъснато да бъде ангажирано, за да остане неуязвимо за транссубстанциацията.
След сеанса Рей изпрати тонограма на доктор Джатила:
„Благодаря. Чист съм, излизам от лабораторията като след душ с дестилирана вода…“
А пред очите на охраната едва се влачеше и се вайкаше, че аленочервена ципа е затиснала мозъка му и нека му кажели Ектополис ли е столицата на Фелания, защото забравил, и така нататък.
На другия ден след втория сеанс лейтенант Соши, наблюдавайки артистичните изяви на Рей, резюмира;
— Лъже. Още повече че днес апаратурата за транссубстанциация бе включена фиктивно. Обектът е дотам интересен, че лично ще се заема с него…
И изведнъж го оставиха на мира, преместиха го от тясната килия в широка стая (без прозорци, разбира се), пазачите се смениха и сега този, който му носеше храна (не че Рей му приписваше по-човекообразна характеристика), поне не ръмжеше като предишните; после го преместиха другаде, пак го преместиха и пак, един античен мислител е казал, че на всяко местене получаваш нов свят, ала едва ли го е казал за затвор, стените и вратите тук не се отличаваха и въпреки това елинският философ излезе прав, защото мислите на ново място са нови — Рей се досети, че където и да го разкарваха, невидими сензори обследваха и него, и молекулите около него, за да разгадаят начина му за свръзка. Дали да не взема да рисувам зайчета по стената и да ги побъркам как се свързваме, запита се Рей. И съвсем се увери, че задачата им е такава, когато прекара два дни в ефим-зала, в която тонограмите от Шетински и доктор Джатила идваха фоннчно деформирани и разтеглени, обаче идваха, свръзката не се прекъсваше, беше своеобразен триумф на мозъчните вълнн над мощната техническа бариера.
Една сутрин, още сънен, пак го преместиха, някъде в дъното на затвора или под дъното дори, полуздрачът тук бе превзел цялото пространство от пода до тавана и вече нямаше да бъде сам, а с два антонима в живота — грохнал старец и почти момче, господин Лансуар и Адито. Опознаването трая дълго, необятните области на недоверието, докато се преминеха на длъж и шир, изискваха време, в този господин Лансуар, в този памфлетнст от Първата школа, прекалено бе вкоренена невярата към всеки нов.