— Нищо не помня, твърде стар съм, затова. Казват, че някога съм бил библиотекар, но не помня… — Горе-долу такъв бе смисълът на редките му реплики.
Беше от старците, които остаряват донякъде и спират, дотук, викат си, но това е външната им непроменливост, иначе дори незабележимото присъствие на многото му години там в ъгъла, където седеше, сякаш наклоняваше килията към него.
Адито, хлапакът, грижовната бавачка и несменяемият часови, стоеше все в ъгъла при стареца, само веднъж на втория или на третия ден плътно се приближи до Рей, докосна с разперените пръсти на дясната си ръка слепоочието му и кимна удовлетворено.
— Извинявай, Флип Инсоун, трябваше да се уверя, че не си от ония.
— А от кои съм?
— Това не знам, обаче мозъчните ти алфа-вълни не са… как да кажа, не са обточени със зид.
Адито беше рязък, предизвикателен, с младост, въздействуваща и на въздуха наоколо, имаше придобита способност — свръхчувствителност на пръстите си към всякакъв вид енергийни вълни, сутрин обследваше цялата килия, влачейки пръсти по мазилката, да не би през нощта отвън да са вкарали сензори за подслушване и наблюдение в стената. Понякога твърдеше, че невроните на пръстите му са изменени, изпълнявали ролята на миниатюрни биоантени, понякога — че между епидермата и дермата усещал да тече тиха река, и най-слабият енергиен импулс предизвиквал нещо като цопване на камък в тихата река.
За Рей всичко беше важно, без да им дава повод да го смятат за пришълец, те неизвестно защо го брояха за такъв и разказите им му помагаха да навлезе в една друга антология на феланския живот. Лансуар, верен на алегоричния стил на Първата школа памфлетисти, разказваше подобно на Вилония, не се уморяваше, подгонваше цели мравуняци от теми, действуващи лица, случки, съдби, трикове на конгрегациите, разказваше и за себе си. Чувствуваше се прекалено свързан с цитаделата, с реката и с водопада. Преди шестстотин години Диен Лансуар (далечният му прадядо) дошъл с първите заселници от планетата Нелур. Архитект и географ, той се очаровал от реката и я нарекъл с името Маура, което на нелурски език означавало „блестяща диадема“, но според други сведения Маура се казвала жената на архитекта. Водопадът нарушавал традициите на всички познати водопади — точно на прага водата сякаш спирала, времето също, а после, забързани да наваксат пропуснатото, се хвърляли в двехиляди метровата пропаст. Шумът и облаците пръски обземали пространството на километри околовръст с изключение на едно място на източния катаракт, обширна базалтова тераса, където шумът и влагата липсвали въобще. Като че ли молекулите на въздуха и скалата там не знаели за съществуването на водопада. Докато седял на тази тераса в пълна тишина и наблюдавал падащите водни струи, Диен Лансуар ги видял като разгръщащи се страници на огромна волна книга, много страници, бели като пяна, а пръските тъмнеели, отскачайки с формата на печатни букви и препинателни знаци, търсещи как да се подредят, и непрочетени падали във врящия котел под водопада. По обед, когато отвесните слънчеви лъчи осветили водата, в нея ясно изпъкнали написаните изречения, любопитното било, че страницата можела да се прочете от начало до край и без бързане, въпреки стремглавото й падане. Диен Лансуар не пропуснал да забележи тая особеност и по негов проект на безшумната базалтова тераса била построена библиотеката, която постепенно се превърнала в планетен сейф за древни ръкописи, визиодискове, книги, превърнала се в сакрално място за феланската култура. Със завършването на библиотеката (след доста години) Лансуар чул много отчетлив ритмичен звук — бил пулсът му, който подчертал завършека на дългия му живот. Все пак успял да каже, че се гордее с построяването на библиотеката.
В памет на Диен Лансуар всички негови потомци работели като библиотекари в Мауринската библиотека.
Разправяло се, че зидарите още не си били отишли и библиотекарите още не били подредили всички книги, когато нахълтали първите читатели. На входа те получили каталози, на чиито празни страници сами написали заглавията на търсените книги и визиодискове и това било достатъчно след малко да ги намерят на съответните лавици. В читалните липсвали общоприетите другаде маси и столове, никому не трябвали, защото читателят не четял в буквалния смисъл. Той (предимно сутрин) заставал в точка А-1, затварял очи, ориентирал съзнанието си на север, юг, изток и запад и тутакси започвал „да чете“, тоест, да приема информация от книгите, разположени по стелажите около него. Заставайки в точка А-2, получавал информация от следващото стъпало на познанието. Смятало се за престижно на точка А-101 да се застава малко преди пладне, читателите с такова поведение били уважавани, пък и самите те изпитвали чувство на задоволство. Разбира се, имало твърде способни феланци, които можели да ориентират съзнанието си многопосочно и четели в тетраедри, хексаедри и прочие многостенни зали. Преди два века неизвестен читател с упорит характер създал със съзнанието си помещение, наподобяващо двойната спирала на молекулата на ДНК, влязъл във въображаемото помещение, вторично ориентирал съзнанието си в повече посоки, отколкото били известни, и оттук насетне не го видели. Може би получил информация от някое крайно стъпало на познанието и се слял с него.