— Сигурно е така, но къде е сега той? Дано не го е сполетяла съдбата на книгите… — въздъхна Лансуар. — Преди половин век и аз бях библиотекар тук. Откъде можеш да знаеш, Флип Инсоун, че Цитаделата, в която сме затворени и сме невъзвратими за света като вчерашния ден, е някогашната библиотека? Тя радваше само хората и когато започна феланската хипертрагедия и на сцената излязоха нехората — не говоря само за Грит Нори, прекалено много са като него, — библиотеката, то се знае, бе обречена. Невероятен патос и тържественост съпровождаха унищожаването на всичко, което, така заблудени, ние смятахме за неунищожимо. Но с ръцете на нехората и абстракциите, и мислите можеха да се циментират, както го и сториха…
Лансуар продължи за цимента и вече не личеше границата между памфлета и същинската действителност, продължи за цимента, за стотиците циментовози с готов циментов разтвор и за моменталното свръхпроизводство на циментови тухли, циментови блокове, циментовя панели, ей така ставало: книгата се заливала с циментов разтвор и циментовата тухла вече я имало, проклета да е, десет хиляди визиодиска потъвали в един панел и този дивашки строителен материал, още неизсъхнал, отивал за изграждането на стените, смаляващи на килии бившите читални, книгохранилища и зали на библиотеката.
— …аз помня и много хора от моето време помнеха всичко и затова ги ликвидираха, мен ме подложиха двайсет и шест пъти на транссубстанциация, за да забравя, накрая, изглежда, им омръзнах и ме зарязаха да седя в тази килия, докато забравя… — Изрече думата „забравя“ като евфемизъм на „умра“.
Подчинен на предопределената си съдба, Лансуар не я усещаше по-различна от някаква замръзнала материя, която все повече го заобикаляше, след четиридесет и две затворнически години къде можеше да се стопли освен в паметта си, там нещата живееха в друго време, там библиотеката стоеше непокътната и той я описваше като скъпоценен камък на архитектурата, замислен, построен и отшлифован не току-тъй на източния катаракт на Мауринския водопад, а за да символизира пълноводието на изкуството и културата на Фелания, на някогашната Фелания.
Сега библиотеката беше цитадела, след толкова принудителни премествания от килия в килия Лансуар постигна абсолютната свобода да обхожда мислено и със спуснати клепачи затвора си, знаеше всички стълбища, решетки, галерии, коридори, фоторелета, алармени инсталации, различните автоматични системи, убиващи с плазмени изстрели или заливащи с парализиращи струи евентуалния беглец, знаеше как безотказно пасват зъбчатките на вандалския механизъм, за да не излезе никой оттук. Детайлните обяснения на тези спиращи и мъртви точки бяха предназначени или да предвардят Адито и Флип Инсоун от обречени на провал планове, или разкриваха малката му надежда, че някакво решение трябва да има, но той не го знае.
— Поне един изход по-слабо охраняван няма ли? — попита Рей.
— Има — галериите, които водят към терасата, надвесена над източния катаракт, са напълно открити за всекиго, водата пада от два километра височина, дори водата се убива, излишно е да споменавам върху какви зъбери и скали… След минута настъпва преднощта, придобих усет и без часовник. Оттеглям се в това мръсно парче време, създадено от откачени…
Лансуар спря, обещавайки да разкаже за преднощта утре, обаче „утре“ за него не дойде, намериха го сутринта с още по-състарено от смъртта лице и с все така прилепени към гърдите длани. Адито прекара чувствителните си пръсти по челото, по слепоочията му, задържа ги, като че ли се вслушваше.
— Още се усещат мозъчните му вълни, починал е наскоро…
Килията (знае се тази истина) става неколкократно по-тясна, когато умре единият от затворниците, защото другите го виждат навсякъде, където е бил вчера, завчера, и това пренаселване на тясното пространство е своеобразен обред на скръбта.