И имаше още един обред, непознат за Рей. Адито се изправи и спазвайки по най-цялостен начин феланската традиция, заговори:
— На теб, Лансуар, давам своето име, за да не бъдеш без жив дял в смъртта… — Помълча. — От теб, Лансуар, вземам твоето име, за да бъдеш с мен в живота… — Пак направи пауза и се обърна към Рей. — Ти си свидетел, че от сега нататък се казвам Адито Лансуар, и така ще ме наричаш, както ще ме наричат и всички останали.
Адито Лансуар не продума повече през целия ден, чак докато Рей не се опита да го ободри.
— Тази нощ ще избягаме оттук! — Съобщи го съвсем уверено, преди малко бе получил тонограма от Александър: „На две мили съм от цитаделата, чакай ме…“
— Невъзможно е, освен ако…
— Именно, помощта ще дойде отвън. Моят приятел ще влезе тук и ще ни измъкне.
— Той… той да не е бог?
— О, мисля, че не е, но аз често греша…
В същото време лейтенант Соши се намираше в координационната зала на Военното разследване, мярна изпод око хронометъра, 20,30 часът, и се свърза с Грит Нори.
— Ваше превъзходителство. Първи се е появил в района на цитаделата. Мисля, че ще ви бъде интересно да проследите залавянето му.
2.
Мехури, пукащи се със звука на хъркане — мръсната вода на залива се плискаше досами краката ми, измъкнах се, измъкнах се, повтарях, макар погнусата и омерзението да не ме напускаха, а редно беше да забравя гадните събития в подземното езеро, поне сега-засега; щях да се върна към тях значително по-късно, разказвайки на Рей за подозренията си относно програмираното сякаш за безсмъртие чудовище.
Зарекох се, че няма повече да мисля за това, край, имах толкова работа, и през следващите дни свърших едно подир друго плануваното: снабдих се с кола, триста и петдесет километра по източната автострада, десетина — пеш през джунглата и по нискостелещи се зелени храсти, по-скоро като написани или нарисувани, отколкото като растящи, до канарата, където се намираше тайникът ни, запасих се с пълен комплект бойно снаряжение (което щеше да потрябва на Рей, нали го бяха съблекли до голо), тази операция съвпадна с безлунна нощ и преживях две пренеприятни срещи с феланските игуанодонти, решили непременно да ме сдъвчат.
Ала какво представляваше безмозъчната упоритост на игуанодонтите спрямо безмозъчната (че каква друга!) упоритост на Рей. Тонограмите, които си разменяхме, все повече заприличваха на реторична игра, ядосвах се, че ми пречи, че ме бави, но диването си знаеше своето: да не съм се опитвал да го спасявам, подготвена била клопка за мен, той сам щял да се справи и тям подобни глупости.
Изпращах и получавах тонограми:
„Друг път ще се справиш сам! Кажи координатите…“
„Не ги знам, докараха ме със запушен нос, иначе щях да подуша…“
„Като дойда, няма да знаеш и името си…“
Единият от отговорите направо ехидничеше:
„Жалко, че не можеш да дойдеш, така те чакам…“
И с допълнение:
„Мисленето предшествува действието единствено за умния, не си го казал ти, нали…“
Грешеше, отдавна се бях свързал с Шетински, бях получил координатите на Рей и „да“ за операцията, сега умирах от любопитство каква парадоксална смес от приятелски чувства и рационални решения (задължителни в момента!) ще забърка Рей.
„Ще се обърна с лична молба към Грит Нори…“
„Разбрах къде съм, на един остров край Южния континент…“
„Предполагах, затова от два дни плувам с най-бърз кроул към острова…“
„Диване! От Шетински знаеш координатите, започвам да предавам плана на цитаделата…“
Три, четири, пет дни получавах тонограми, кратки фрагменти от огромната постройка, сглобявах я къс по къс, строях в съзнанието си цитаделата и малко по малко заимах представа за това архитектурно небитие, подчинено на разумния абсурд никой да не влезе в него, а влезе ли, да не излезе; главоломните предохранителни мерки, кръгово осигуряващи се и дублирани, усложнената до фанатизъм електроника стигаше едва ли не до стилизация: не знаеш как да минеш по съответния коридор — отписан си, умираш!
Достатъчно, Рей, безполезно е да научавам всичко убиващо, което ме чака, щом не познаваш пътя, вземаш си екскурзовод, тъй реших.
Във вторник вечерта оставих колата в джунглата край осма автострада и пешком се насочих към цитаделата с онова напрежение, което всеки път ме обхваща, когато се заричам или ми е забранено да допускам грешки.
Цитаделата имаше четири входа, разбира се, те не ме интересуваха, затворническият двор, заобиколен с двойна ограда — също, само трийсететажният гръб на цитаделата с отдавна зазидани прозорци и окастрени тераси, травматизиращ с височината и гладкостта си, заслужи внимателното ми оглеждане, докато изпращах тонограма на Рей: