— Януш!
— Януш!!! — изкрещях още веднъж и тутакси се наругах, можеше иначе и по-бързо да го предупредя за опасността, стрелях, сигурно не улучих и все пак влечугото бе смутено, главата му щръкна над водата и веднага се скри, но Януш вече разбра, неговият и моят изстрел прорязаха мястото на бълбукащите още мехури, кипящ гейзер, облаци пара, сред тях се мярна туловището ведно със свирепостта си, опашката заблъска, разкъсвайки и убивайки белите облаци, огромна маса вода плисна, Януш беше изхвърлен високо нагоре сред сякаш стъклени пръски, трошащи се със стъклен звук, изтърва оръжието си (това научих по-сетне), а да извади резервния пистолет щяха да му потрябват тъкмо секундите, които липсваха.
Обхвана ме паника, заблудих се, че вълните и водните стълбове са вдигнати пак от бясната гущерска опашка — в действителност Януш се отбраняваше с гравитарите и приличаше на парадоксален боксов мач върху течащ ринг, гравитационните импулси ту попадаха, в целта, ту не.
Влечугото озадачено отдръпна глава, обаче през костената броня едва ли приемаше на сериозно половинтоновите удари, непременно щеше да поднови атаката и сигурно — разярено докрай.
Прицелих се, не знам колко пъти се прицелвах и се отказвах, нямаше как да стрелям в кълбото, врящо от ихтиозаври, Янушовци, вълни, мехури, гравитационни импулси, пръски, плясъци и обреченост.
Дръж се, Януш, гмурнах се надолу, дръж се, Януш, плувах срещу хилядите мърдащи сенки, каквито шарят под бързея на всяка река, дръж се, Януш, в средата течението взе да ме отклонява, пречеше ми, отблъскваше ме, изчерпи въздуха от дробовете ми, но още няколко метра… мрачината от дъното се опита да се настани в очите ми, само не това, непростимо би било да загубя съзнание, когато още няколко метра и ето ги, сенките на ихтиозавъра и на Януш над мен, ихтиозавърът чертаеше кръг, чийто център бележеше Януш, и от тази позиция, в която бях, можех да очертая безпогрешно същия кръг с непрекъснати плазмени изстрели.
Сега се отпусни, Януш…
Като по най-бавна стълба стигнах до повърхността с помътено съзнание от кислородния глад, Януш се насочи към мен, плувайки с една ръка, явно ранен, и така стигнахме до брега, където си дадохме почивка, ръката му беше само леко навехната, нямаше опасност.
— Измъкнахме се, Януш, какво ще кажеш?
— От зверовете все има някакъв шанс да се спасиш, докато от хората…
Потъна в дълго мълчание, може би защото в минутите след спасение пространството е с други измерения, времето е сякаш вътре в себе си, преценките за току-що отминалите събития променят местата си.
5.
Не знам дали си го изживявала, Мартина, но с мен често се случва: намирам се някъде (понякога след часове пребиваване там) и изведнъж виждам заобикалящото ме като за пръв път. Често ми се е случвало и не се учудих, че нещата наоколо заживяха другояче и обявиха по новому своето присъствие — забелязах ритмичните жилки по сиенитния гръб на близкия валун, пътеката, по която крачех, гъргоренето на бързея, приличащото слънце, забелязах вървящия пред мен Януш, само Велислав пак го нямаше, този факт не се променяше, защото смъртта е консервативна.
Движехме се по брега на разстояние един от друг, без да се изпускаме от очи, освен когато заобикаляхме по-едрите валуни, а скоро валуните отстъпиха място на надвесени канари, готови да ни затрупат, и не толкова с отломките си, колкото с умората от памтивековното висене, чака поне изглеждаха. Александър, понечи да сподели нещо Януш, махнах му с ръка да го остави за после и „послето“ стана никога заради това махване с ръка.
Заобикаляйки отдясно една каменна грамада, чух изстрел и приглушен шум вляво, сякаш Януш се подхлъзна, но се постара да падне тихо, за да не ме стресне.
Идвам, помислих си нито изненадан, нито смутен, че не помръдвам, че не съм в състояние да направя и крачка. Успях само да извикам, гласът ми се върна променен от канарите, като че ли те викаха Януш и дори го виждаха проснат ей там, на пътеката, където след минута го намерих прострелян в гърлото. Гледах Януш, Януш гледаше през мен. Мина доста време, докато осъзнах, че не правя нищо, замахнах и разбих юмрука си в канарата и седнах до Януш да ближа разкървавените си пръсти, и бърборех някакви думи, неносещи утеха никому — не и на мен; после потърсих неща, които бяха далече, каскадните преобразуватели, те останаха при Велислав, и сега хищниците нямаше да се забавят, глутници игуанодонти щяха да допълзят насам; после взех резервния пистолет на Януш и го наместих в ръката му, дори показалеца му поставих на спусъка.