„Чакай ме, идвам…“
Бръмбар по стъкло — в сравнението аз замествах бръмбара и катеренето по гърба на цитаделата ми се видя безкрайно; на всяка четириъгълна кръпка от зазидан прозорец биоиндикаторът ме подканяше да си представя зад стената затворника от двайсетия етаж, от двайсет и първия… все по-бавно се изкачвах. Сякаш и вътрешното ми напрежение увеличаваше мощността на гравитационните „вендузи“, в последните метри едва отлепвах крайниците си от умора, при това беснеех срещу несправедливия разход на енергия (Рей се намираше в подземен етаж, а аз се канех да проникна откъм покрива!).
Бързо открих блиндирания люк номер пет, имах информация къде да го търся, и нали много е онова, което се знае за стоманата, за ключалките, но е много и другото, което се знае срещу тях, плоската гадина се предаде безшумно. Уверен бях, че това е последната лека фаза в пътуването ми надолу.
Тридесетият етаж наистина се оказа необитаем, на долния трябваше да снове напред-назад дежурният и той сновеше, с биоиндикатора го проследих да се отдалечи до другия край на коридора и се спуснах до средата на стълбите. Стъпките тръгнаха обратно. Когато стигна до мен и ме видя, лицето му стана като на някой, попаднал тук от чужд разказ, май и сам не би се познал, но дежурният режим на съзнанието му не излезе от равновесие, посегна към колана си, гледай го ти, избих пистолета с лек гравитационен импулс, стоварих му и още един в рамото, понеже се опита да вдигне оръжието си от пода.
И тъкмо разстоянието, от което получи ударите, го разтресе повече от самите удари, той загуби всякакво желание за съпротива, послушно извади плазмения пълнител на пистолета, обезвреди и апарата за свръзка, но като разбра, че го вземам за гид и трябва да ме заведе до третия подземен етаж, възкликна:
— Невъзможно! Десензорната плака на всеки дежурен изключва фоторелетата и сензорите само на съответния етаж…
Лъжеше, но нямах време да споря с него.
— Нищо — казах, — ти ще вървиш пред мен и ако десензорната плака се запъне някъде, ще бъде за твоя сметка. Никакви асансьори, ще слизаме по стълбите, ще ме водиш по най-краткия път и се надявам, че няма да правиш излишни движения, както и да подаваш неразгадаеми знаци на дежурните, които евентуално ще срещнем.
Слязохме безпрепятствено няколко етажа надолу, на моя гид явно му беше нужно време да проумее какво става, последствията го ужасиха и той започна тихомълком да ме увещава да се откажа, правейки една академична възхвала на цитаделата, от нея излизането било невъзможно; от време на време се позабавяхме, тогава дежурният скланяше внимателно глава над десензорната плака, сякаш решаваше сложен ребус, докато изключеше „коктейла“ — така наричаха групираните на всяка стълбищна площадка по седем или по девет взривяващи, застрелващи, парализиращи, облъчващи и така нататък устройства.
Още веднъж дежурният се опита да говори, да ме призове към благоразумие, съветваше ме да се предам, така или иначе работата ми била спукана…
— Ама защо и аз да си отида за тоя дето духа? — попита.
— Защо пък да не си отидеш? — попитах на свой ред.
— Имайте предвид… — Неочаквано млъкна, усетих свръхнапрежението и готовността му да скочи върху мен, понеже отдолу по стълбите се изкачваха двама дежурни.
Обаче подходящите реплики спират атаките и на гърмящите змии, измислих ги набързо:
— Много интересно разправяш как загинал твоят приятел, изведнъж, казваш. Не успял да помръдне и с ръка горкият.
Вървеше крачка напред, след репликата ми мускулите на врата му се отпуснаха, червенината на напрежението се отдръпна, идеята да ме нападне се скри в единствения грам разсъдък, който все пак го имаше в главата му.
Разминахме се и до десетия етаж никого не срещнахме, обяснимо беше, дежурните използуваха асансьорите, едва на десетия етаж, където водачът ми проточи блокирането на „коктейла“, дежурният на коридора успя да се приближи, успя и да се усъмни дотолкова, че изкрещя:
— Стой!
Тъкмо завивахме по стълбите, спътникът ми тутакси се закова на място и бавно се извърна към мен — по-лошо не може да ти се случи, разчетох в полуусмивката му.
— Горе ръцете! И двамата! — дойдоха командите иззад гърба ми и точно ме ориентираха за посоката, а какво направиха гравитарите там се отрази съвсем ясно в очите на водача ми. Очи на черна статуя, които не се откъсваха от собствения си ужас.
— Ти си анаболист, нали? Но от новата серия, дето външно не се отличават от обикновените хора?
Ала и ужасът, и изпотяването му лъжеха — опита се на два пъти да ме поведе към изходите на цитаделата, където бе разположена многобройна въоръжена охрана, недей така, приятел, пътят ни не е натам, и накрая си позволи всичко, което му коства всичко.