На първия подземен етаж лекият полъх покрай слепоочията ме предизвести за спонтанен прескок в паравреме, кръглият екран се избистри в съзнанието ми, това сега беше равно на живот, и видях как дежурният ме блъсва с цялата си тежест, как падам в страничния коридор и втори път падам, нарешетен от плазмените изстрели, струящи нагъсто от стените…
Оставаха двайсетина метра до последния страничен коридор в живота ми, поисках десензорната плака (тя щеше да ми послужи), крачех бавно и следях дежурния: по правилата на запланувания от него печеливш ход той се напрегна, мислено вече ме беше блъснал десетки пъти, но му трябваше още веднъж, реално, и когато се изравнихме с коридора, плавно полуизвърна рамо, уж да измърмори:
— В плаката има една подробност… — И връхлетя, блъсна с цялата коравина на рамото си празното място, от което бях отскочил, инерцията изхвърли тялото му в страничния коридор и блясъкът на плазмата бе същият, какъвто го видях минута назад.
3.
Проклятие, провалих се, и тук, и някъде надалече екнаха сигналите за тревога, с трясък разбих десензорната плака о пода, излишна вещ, за какво да я влача, за какво му е на препъналия се в купчина чинии оттам насетне да се движи безшумно, затова на стълбищната площадка с гравитарите като с чук забих „коктейла“ в бетона, размазах и още един сензор на третия подземен етаж, етажът на Рей. Дежурният! — изкрещях и негов беше късметът, че липсваше, и после вратата на килията, която заставих да се отвори с не по-малко шум.
— Обличай се — хвърлих пакета с бойното снаряжение на Рей.
— Не е ли шумно отвън за разходки?
— Доста. Момчето?
— Адито Лансуар. Ще дойде с нас.
— Ще дойда докъдето стигнем, от цитаделата не може да се излезе.
— Според теб не можеше и да се влезе… И не се отделяй и на крачка от нас! — Вече облечен и въоръжен, Рей изскочи в коридора и го обсипа с дълъг автоматен ред. — Някакви се мотаеха тука. Хайде…
По коридора и по следващия, и по стълбите ми се стори, че се налагаше да стреляме значително по-рядко, отколкото би трябвало при тая тревога, при тая охрана, но подозренията и разсъжденията — после, сега затичахме надясно, към терасата.
— Ама там е водопадът! — напомни Адито Лансуар. — Това е сигурна смърт!
Все едно че чувах себе си, застанал миналата година пред водопада Виктория, тренировките на инспекторите започнаха предишната седмица, те бяха успели да свикнат, но не и аз, това си е сигурна смърт, извиках; водната маса на прага изглеждаше зелена, със заоблено тежко тяло, властно провъзгласяващо падането за най-естественото нещо, а следваше трошаща се височина — така я видях първия път, — трошаща се на водни костици, всички с остри ръбове и всички забиващи се във въздуха, който охкаше надалече от болка, и долу, сред облаците от гръм и пръски, личеше грешката на водата, пък и на всеки, решил да повтори скока й. Злополуките са редки, доказваше ми Рей, освен ако по средата на спускането не ти влезе муха в окото, но мухи рядко се срещат в тази част на водопада. После въжето ме свърза с него, Рей дърдореше, че щял да стане мой отмъстител, ако нещо се държало неприлично с мен, ако нещо ми се случело, и не спря да дърдори, докато водата не му захлопна устата, а аз търсех опора в противовеса, създаден от гравитарите, спускахме се стремглаво, но илюзията, че се издигаме, растеше заради растящата скорост на водата покрай нас и заради отрицателното гравитационно гюле, в което се намирахме. Някъде на третия ден ще свикнеш и ще се спускаш без заклинателни ръкомахания, поощри ме тогава Рей…
Изстрелите останаха назад, бяхме на терасата, изтичах до ниския парапет, за да се уверя, че водопадът Виктория е само тренировъчен полигон спрямо това вечно скачащо вдън земя страшилище.
На петнайсет метра под нас се теглеше мощен поток, гладък и странно подут, сякаш напомпано с вода кълбо тежко вибрираше на място и не можеше да се превърти.
— Бързо — приближи се Рей.
Запъхтян не от тичането, а от стремежа на един дъх да изрече отказа си, Адито Лансуар се отдръпна от парапета, дистанцира се от решението ни.
— Не искам да се самоубивам, не влиза в сметките ми, аз другояче избирам да умра, оставете ми оръжие…
— Богове фелански! Точно сега ли ме заставяте да обяснявам законите на гравитацията?! — извиси глас Рей и разтърси Адито за раменете. — Адито Лансуар, погледни ме внимателно, погледни и Александър, имаме ли вид на самоубийци, има ли нещичко в нас от самоубийците… фибра, клетка, молекула? После ще ми отговориш, сега да скачаме в живота! Сложи това под езика си, то ще ти осигури кислород, устата затвори плътно, за да не го изплюеш. — Подаде му капсулата с актор-кислорода. — Готово ли е, Александър?