Вече бях вързал, омотал, кръстосал въжетата (рядко се получават шедьоври на макраме, когато стрелят по теб, но важното бе да свърши работа), Адито се озова помежду ни като във въжена кошница, гравитарите трябваше да се справят с теглото на трима ни и с беса на Мауринския водопад.
Нямаше логика, пълна противоестественост, не можеше да ни смята за укротители на водопади и все пак той сам преметна крак през парапета, а не дърпан от нас, парапетът беше прекалено нисък и тесен и се превърна в последната граница на живота, където колебанието е задължително.
Рей престана да бърза, дори побутна Адито да погледне назад към терасата: в разкъсана верига насам се приближаваха анаболистите, без стрелба, без викове да се предадем.
— Да скачаме — промълви Адито, неговото съгласие бе чакал Рей.
Скочихме сякаш не в течаща вода, а в течащ грохот, след петстотин метра потокът свиваше вдясно, вплиташе се в основния водопад и най-голямата опасност се криеше тъкмо в това — при плетене на водната си плитка стихията да не ни вкара навътре към рендето на скалите. Изглежда, с Рей едновременно го преценихме, защото тутакси се озовахме на гребена на вълната, тук трийсетградусовият наклон приличаше на огромна ски-щанца, по която водната маса се засилваше, за да полети по-надалеко и по-надълбоко в бездната… Шепа пяна плисна в лицето ми и май успях да се усмихна на спомена за мухата в окото.
Не се усмихвай в гърлото на водопад, водопадите мразят усмивките и си отмъщават — голям дънер се вряза между нас, потопи ни и разбира се, заблуда беше, че ясно чух болезнения стон на Адито. Откъсна го от нас, миг по-сетне бе двайсетина метра по-надолу, губещ се в пяната, същевременно водата сякаш пламна от плазмения заряд, с който Рей отряза съединяващото ни въже. Могъщото течение плюс могъщият тласък на гравитарите го изхвърлиха след Адито. Не го ли стигнеше до прага, в отвесното падане гонката беше обречена.
И аз се изхвърлих напред, оставаха стотина метра до прага, до тази смъртоносна абсциса на водопадната координатна система, къде беше Рей, къде беше Адито, къде бяха, на изпъкналата като леща повърхност ги нямаше и продължаваше да ги няма, докато…
Единствено Рей можеше да го изобрети: прегърнал Адито през кръста, той се изправи в цял ръст над водата и направи три крачки срещу течението; гравитационните импулси вдигаха гейзери около краката му. Отгоре на всичко и присмехът на тонограмата му:
„Ще доплуваш ли най-после, делфин такъв…“
Още четиридесет метра и под нас зейна бялата дълбина на водната паст; усетих как пръстите на Адито конвулсивно стиснаха лакътя ми.
Сякаш изчакаха напоеното с влага и тътен водопадно време да им даде знак, сто хиляди гонга удариха и ни запокитиха надолу, извън мачкащите тласъци на водната маса долових мекия тласък на започващия двубой между планетната гравитация и противодействието на гравитарите; задължително беше да избегнем врящия котел в основата на водопада, на всяка цена, иначе…
Напорът на гравитарите ни изтласкваше вляво, още вляво, предварително бях набелязал мястото, където да „акостираме“, и в тия решаващи секунди водех групата натам…
4.
На брега се задържахме за малко и пак назад към водопада по стръмен хлъзгав корниз, прикриван като със завеса от падащите отвесно струи, докато стигнахме удобна кухина в скалата, обитаема площ поне за десетима. Бях открил това скривалище предишните дни, подготвяйки операцията; тогава не мислех, че ще го използуваме, но сега се налагаше да прекараме тук известно време, защото, колкото и да вярваха във водопадната ни смърт, неминуемо околността и бреговете щяха да бъдат претърсени метър по метър.
От спуканата вежда на Адито течеше кръв по лицето и шията му, опитваше се да се усмихне, а сочеше корема си, гадело му се, залепихме ранената вежда, свалихме мокрите му дрехи, не е зле да поспиш, Адито.
— Никога няма да заспя вече! — изрече го убедено. Струпалите се премеждия бяха тъй неприемливи за него, очите му гледаха с разширени зеници и въпреки това тутакси заспа.
Сякаш вечност бе минала от кратката ни среща на централната станция в метрото, когато Рей не успя да ми разкаже за Тереза и Ирене, толкова исках да разбера какво е станало с тях и толкова ме плашеше отговорът, че подхванах в друга посока, заразпитвах го за цитаделата, но Рей мълчеше и тогава му разправих за патилата си с еона в подземното езеро, многословието ми не секваше (отдалечавах минутата, в която щях да науча страшното за Тереза и Ирене).