А на Рей мълчанието растеше.
С подробности описах какво представлява морският вариант на еона, тази немитична хидра, на която и да й откъснеш главата, отново й поникват две глави, как ми хрумна идеята — нали нямах друг избор — да се върна в пещерата, свързана със залива, и там: здрасти, еоне, дойдох. Не можех да му предложа равностоен двубой, и да го убиеш, и да го разкъсаш на клетки, еонът се прегрупира в нова убийствена композиция, той е ен-вариантен, той е ен-факториел убиец. Равностоен двубой не можех да му предложа, обаче можех да му предложа друго, разчитах, че няма по-страшно от тяхното оръжие, обърнато срещу тях. Този път го накарах да ме преследва по повърхността на езерото, така ми изнасяше, сипех скитаща плазма и еонът, програмиран да напада всичко, нападаше плазмените кълба, вярвайки, че вътре има части от мен, че аз се рекомбинирам като него. Неспиращите експлозии не му причиняваха особени неприятности освен една — трябваше да се рекомбинира и после в новата си вариация и с неизменната си упоритост пак да напада.
— Това ми осигури време да се измъкна в залива, разбираш…
— Разбирам — най-сетне се обади Рей, — но ти нали чакаш да ти разкажа за Тереза и Ирене, защо не питаш?
— Поради все същата вечна човешка заблуда, че получените със закъснение лоши вести имат по-ниска температура.
— Транссубстанциацията…
— Не дъвчи! Знам, транссубстанциацията означава изземане на същността на човека. Тереза и Ирене не те познаха, така ли?
— Да беше само това… — Думите му идеха безлични, лишени от каквато и да било интонационна индивидуалност. — Тереза и Ирене твърдят, че са феланки, родени в Зеполис. Всичко е прекалено, те не се тревожат, не забелязват живота, който водят тук. Опитах се предпазливо, надявах се, че поне името му и спомените, свързани с него, ще изяснят нещата. И? Името Януш нищо не им говореше. Пробвах друго — Земя. Чували бяха за нея, ничия планета, някъде много далече, казаха го като извадка от зимен сън и пак впериха погледи в стената, ей така повиваха глави, сякаш се оглеждаха в огледала, видими само от тях. И най-страшното, което ме довърши, приличаше на огромен скок на съзнанието, само че с обратен знак — не бе съхранена и капчица майчина енергия у Тереза, а помниш каква тигрица майка беше.
— В ръцете на доктор Джатила ли ги предаде?
— Да. Наложи се да ги запознавам и с Шетински, кръстника на Ирене, представи си! — Рей се изсмя гръмко, някак без смях. Дори в сумрака на пещерата долових метаморфозите на неговата ярост: потъмняха ирисите му, кожата, косата. Сам се прехвърли на друга тема. — Шетински и доктор Джатила са доста смутени — свидетелите, заради които бяхме изпратени тук, не могат да дадат никакви показания пред Съвета за сигурност. Задачата ни е била обречена, преди още да я измислим. Погледни, земните Специални отдели досега са успели да върнат на Земята над двеста момчета и момичета и никое от тях не е годно за свидетел. Изпаднахме в абсурдното положение да се превърнем в похитители на собствените си деца, а те да се смятат за феланци.
— Доктор Джатила каза ли нещо за…
— Нищо. Остава ни да се надяваме, че ученият свят ще реши проблема, но като си помисля, че върху веднъж изтритото детско съзнание трябва отново да минава изтривалка, за да се заличи феланското… Сега за новото нареждане на Шетински. Връщаме се на вариант алфа. Транссубстанциацията, изглежда, иска продължително време, според сведенията на пълна подмяна на същността са подложени не повече от шестстотин деца, всъщност само те са разпродадени, останалите са все още в тайните лагери на конгрегациите. Колкото и да е трудно, налага се да проникнем в тези лагери, защото истинските свидетели, незабравилите Земята, са там.
— Зная. Шетински изпраща двама ни в Мраморния каньон…
Адито изстена в съня си, когато се събуди, каза, че сънувал водопади, обаче вече не беше потиснат, и верен на сутрешните си занимания, обследва на длъж и шир пещерата, чувствителните му пръсти ту се допираха до тръпнещата скала, ту се отдалечаваха, накрая предрече около две години живот на нашето скривалище, после щяло да рухне.
— Дотогава, надявам се, ще се наспя — заяви Рей и се огледа за по-сухо местенце, макар с тоя непромокаем костюм да му беше все едно къде ще легне.
Адито се разсмя; жизненият му тонус нарастваше с часове, докато следобед стигна до разговор на висок глас с мен, аз му бях подръка, Рей спеше.
Спореше особено, сякаш навремени оставаше сам и се изтръскваше от тайното си нещастие, обясняваше ми известни неща, внезапно тупваше тема, по която нямаше защо да спорим, но той приемаше кимането ми за прикрито несъгласие на човек с друг морал и с друга съвест, понеже ни броеше — и мен, и Рей — за пришълци. Смяташе, че малко знаем и премного са ни заблудили.