А когато накрая тримата бегълци изчезнаха от екраните, а не трябваше да изчезват, тъй като всички коридори бяха под наблюдение, се надигна с престорено отчаяние.
— Край на спектакъла. Някой — не бих казал с блестящ ум — просто не е поставил камери на терасата, просто не е предвидил, че сюжетът толкова рязко ще кривне към водопада, нали, лейтенант?
— Мисля, че не са се самоубили.
— Така ли? Не беше ми хрумнало. Утре, лейтенант, строй десетина от твоите анаболисти на терасата и нека скочат във водопада — който изплува жив, ще има честта да обядва лично с мен.
Лейтенант Соши се отдръпна от мониторите, сякаш се страхуваше, че някой отнякъде би могъл да зърне в него друго освен спокойствие.
— Както наредите, ваше превъзходителство.
Грит Норн го изгледа, не помнеше откога ненавиждаше спокойствието му, това спокойствие, пазено като подигравка специално срещу него, стискайки клепачи, си помисли: следващата неделя точно в 11 часа ще премахна и двамата — и лейтенанта, и спокойствието му.
Закъсня. На другия ден от лейтенант Соши тръгна тайна заповед до шефовете на конгрегациите, а през нощта (запомнена като Нощта на лейтенанта) в столицата, в регионалните центрове, в градовете, в селата без викове и без питаници нахълтваха в домовете на гритнористите и ги избиваха, освен това край пътищата и дори в джунглата бяха разположени постове, стрелящи по всички и по всичко.
Увлечен не толкова от провеждането на операцията, колкото от вътрешната си необходимост да я ръководи, ненарушавайки спокойствието си, лейтенант Соши следеше мониторите, приемаше информацията, даваше заповеди; което ставаше в столицата и в регионите, ставаше сега и беше действително, както бяха действителни цифрите, кодиращи ликвидираните привърженици на Грит Нори, ала той го броеше за вече отминало. Времето течеше бавно, лейтенантът се усещаше като на прашен площад, бършеше челото си с белоснежна кърпа, но не позволяваше на умората да му надделее. Не биваше да допусне грешка, търсеше пукнатините в осъществяващия се план, търсеше кой и как би могъл да го провали, не си позволяваше нищо да пропусне или да забрави. Нареди да му доведат някого, на когото можеше да се разчита и който добре стреляше, и по стечение на обстоятелствата (такъв бе май един от синонимите на случайността) в ефим-залата въведоха Кин Бово.
— Надявам се, че имаш разсъдък и спокойна ръка, за да се справиш със специалното ми поръчение.
— Разчитайте на мен, господин лейтенант,
— Разчитам само на себе си, съветвам те и ти да правиш същото. Сега слушай внимателно… — Разгъна карта и посочи. — Тук е цитаделата, ето Мауринския водопад, между водопада и осма автострада се намира секретен стоманен бункер, съоръжен с цялата необходима апаратура. Задачата е следната…
Малко преди полунощ Кин Бово беше в секретния бункер с превъзходно настроение, разбира се, и как не, успееше ли (а той щеше да успее!) да изпълни поръчението на лейтенант Соши, щеше да получи възнаграждение, и то не какво да е, чин навярно, йерархията във Военното разследване беше сладка работа и вече нямаше да се клатушка сред дребната охрана на хотелите, да бъдеш щастлив е важно, най-важното… Опиянен от арогантните си прогнози, отвори флакон със стимуланти — защо да не изпита удоволствието тази нощ, сега, щом бъдещето се очертаваше тъй безспорно.
Настроението му беше превъзходно, глътна още няколко таблетки, после още, може би трябваше да спре, защото, когато се натряскаше до капака, винаги ставаше онова, какво беше, нещо като идиотски мозъчен колапс, и тогава… Изведнъж усети болезнения гърч, сякаш лазерен скалпел съсече съзнанието му, разполови го, отсам — Кин, оттатък — Бово, двете самостоятелни личности се втренчиха една в друга, Кин с почтителното вцепенение на малолетен пред мрачния и грамаден Бово, но за кратко, Кин забрави (децата лесно забравят), захласна се в интересна игра, която представляваше изливане на вода от кана, вадичката течеше по масата (ах, каква пълноводна река!) и капеше на пода (страхотен водопад!), докато сериозният Бово следеше на екраните за нощно наблюдение бреговете под Мауринския водопад… Хубаво е да си лейтенант, помисли и изпита парещата жажда за опиат; когато небесносинята таблетка се стопи на езика му, изръмжа срещу блясъка на лазерния скалпел, срязващ го отново на две неравномерни части, и се появиха следващите нови личности — дясната четвъртинка Бово заспа, захапал палеца си, обаче лявата четвъртинка Бово блъсна с юмрук Кин и от удара той също стана на четвъртинки, Кин-прим и Кин-секонд, които разочаровани се разплакаха.