— Инфантилни копелета! — срита ги левият Бово, смееше се гръмогласно, десният Бово се събуди, обхванат от съжаление, от съчувствие, от дерящ душата му сплин, и избърса сълзите на Кин-секонд.
— Не плачи, оня Бово е идиот.
— Гледайте! — изкрещя левият Бово и заплющя с длани по екраните. — Това са двамата, които трябва да заловим!
— Лейтенантът каза, че може да са и трима — поправи го Кин-прим.
— Затваряй си мръсната уста! Аз ще ги заловя и аз ще получа възнаграждението!
— Бинаги съм бил близо до теб и сега пак ще бъдем заедно — заяви десният Бово и престана да съществува като отделна личност.
Кин-прим и Кин-секонд също се сляха.
Сега в стоманения бункер пак стояха Кин и Бово, несъвместими, стигнали в чувствата си до съперничество и конкуренция, до враждебност.
— Ще стреляме едновременно, който по-точно забие парализиращия инжектор в целта, негова ще бъде наградата. Приемаш ли?
— Приемам.
Разстоянието не беше голямо, стреляха, после изтърчаха навън и намериха двама цивилни, лежащи вцепенени в недълбок валог. По-младият бе улучен в рамото, другият — в ръката, което не се броеше за точен изстрел.
— Аз печеля! — зарадва се Кин.
— И ти губиш! — отсече Бово, дръпна ръкавите на парализираните и посочи индексите 100-S. — Сигурно са преоблечени гритнористи. Лейтенант Соши предупреди, че нашите хора нямат татуировки.
— Още по-добре, значи отпада влаченето на гръб! Тия не ни трябват… — Натисна спусъка, сякаш прекара плазмен тегел, и от упор заши гритнористите към валога.
На връщане Бово мълчеше, докато Кин с най-мръсни думи го ругаеше и му се подиграваше, че не можел да стреля.
— В някой щастлив за теб час ще ти докажа какво мога, стреляйки в теб! — не издържа накрая Бово; вече бяха в бункера; той отново се взря в екраните за нощно наблюдение, където тъмнината, обърната по неведом за него начин в светлина, плисна в очите му. През джунглата се промъква цяла група… Разстояние — повече от миля и половина.
— Не е малко…
— Залагаш ли хиляда фелана, че ще улуча когото поискаш точно в гръдната кост? И не с инжектор, а с плазмен изстрел!
— Готово, но заложи и ти хиляда фелана, и аз ще стрелям. После ще отидем да проверим кой е бил по-точен. Парите — за него. Ей, да не сбъркаш, ще стреляш в десния, моят човек е левият.
От изстрел до изстрел — стотна от секундата — двата миниатюрни силуета сякаш се строшиха в окулярите на оптическите мерници и се строполиха ничком, третият от групата изчезна, сигурно бе залегнал в тревата, отпълзял встрани и избягал.
— Аз печеля!
— Аз печеля!
Кин и Бово се спогледаха, вече бяха непонасящи се личности, смятащи се за: двуметров олигофрен (Бово), анаболен изрод (Кин), цукало на лейтенант Соши (Бово), бръснат динорнис (Кин), скопен игуанодонт (Бово)…
— А ти си най-гадното: Кин Бово!
— Не те питам с какво се различаваш!
Огледалните мембрани на мозъка повтаряха и повтаряха обидите, ясни и отчетливи като инкрустирани поради състоянието на сенсибилизация, до крайност полираните междинни стени на бункера отразиха още няколко вика, няколко светкавични действия, два изстрела в пълен синхрон. Кин и Бово стреляха с еднаква бързина и омраза в мишената на взаимната си омраза и на пода се сгромоляса общият им труп с пистолети в лявата и в дясната ръка.
В настъпилата тишина, стига да имаше кой да чуе, би чул немия вик на Адито Лансуар, лежащ на миля и половина от бункера с лице към звездите. Адито се стресна от този ням вик, извиращ от тялото му, припълзя към Рей, обърна го — мъртъв, обърна Александър — мъртъв, и усети най-чудовищния миг, същността на мъчението да си жив сред убити, с които само секунди преди това си дишал въздуха. Повторно го разтресе немият вик, обаче не възвърна способността му да мисли, а трябваше да направи нещо, трябваше — но какво?
ДЕВЕТА ГЛАВА
1.
И затова му се прииска да излезе от кабинета и да тръгне по коридорите, все едно накъде, да се качи на горните етажи с надежда да срещне някого, който би пожелал да говорят, или да слезе надолу, покрай боксовете на дежурните инспектори, чак до подземните галерии, където пламтеше ярко осветление и тишина — тишината също пламтеше. Обаче Филип Шетински не се надигна от стола си, прослуша още веднъж фонодиска от край до край, стряскаше го тази почти незабележима отсенка в гласа, сякаш човекът си мереше сам пулса и гласно установяваше постепенното му затихване. Не беше отчаяние и песимизъм и все пак… Нареди да повикат Вилония. Докато чакаше, машинално натискаше бутоните „старт“ — „стоп“ на апарата и отново слушаше фрагменти от записа.