— Това е, Януш, ще трябва сам да се пазиш…
Безполезна заръка, но пък беше начин да не мълча, пренесох камъни, оградих Януш, претърколих още няколко големи валуна с помощта на гравитарите и така завърших тежкия грозен мавзолей, който, надявах се, щеше да го оварди.
Тогава се опитах да се свържа с нашите, трябваше да предам на кораба, че за двайсет и четири часа на Фелания инспекторите от Седми специален отдел не са изпълнили задачата, двама са убити, третият още не е влязъл в Мраморния каньон.
Не успях да се свържа — от апаратурата долиташе сякаш пулсиращото безмълвие на Космоса, представих си широката феланска длан, простряна над мен, сигналите се блъскаха в нея като молци в нажежена плоскост и падаха с опърлени криле.
Същото сполиташе и сигналите, изпращани от нашия кораб. Според хронометъра отпреди час вече ни търсеха в ефира. Естествено, на кораба бяха разбрали за информационния чадър около Фелания, но откъде можеха да знаят какво ни се е случило?
Нашата връзка беше прекъсната, обаче феланската — не, вниманието им към нас не спадало и се водел непрекъснат диалог.
От охраната на лагера:
„Четирима от фаистите са убити, а от неизвестната група — двама. Последният останал жив се движи към каньона, на кота шестнайсет му е устроена засада.“
От координационния център:
„По лична заповед на консула. Ликвидирайте фаистите. Затворете входа на каньона със скитаща плазма. Неизвестното лице няма да посмее да влезе в каньона, ще се отклони към платото. Там го заловете. Да се докара невредим в столицата.“
Не подозирах за тези грижи, грижех се сам за себе си. Движех се на зигзаг с удвоена предпазливост, в подножието на едно възвишение попаднах на следите им, феланците бяха минали наскоро, тук теренът бе сякаш измислен за засади, обаче в правилата на търпението ми влизаше бавността, сантиметровите крачки не ме дразнеха, щом от това зависеше спечелването на играта. Ако в някоя падина се мернеше, ако само се полюшнеше, ако в падината дори въображението ми полюшнеше сянката, аз замирах и чаках търпението на онзи, на онези да се спука или времето да изличи въображаемата сянка и едва тогава се приплъзвах напред. Така дойде късният следобед.
Биоиндикаторът пак ме подведе, неочакван изстрел рикошира в канарата до мен, после се разнесоха още изстрели горе на възвишението, а когато се изкачих, намерих пет трупа — някой бе избил до крак засадата. Кой? Спасителите ми липсваха, значи липсваше и тяхната добронамереност.
Надвесил се над ръба на каньона, реката се влачеше тежка и тъмна като стопен асфалт, ала на праговете по-надолу белееше и пяната подсказваше бързото течение. По двата бряга и дори над реката плуваха светлите топки на скитащата плазма — постарали се бяха феланците да заключат входа, за нищо на света не искаха да вляза в каньона. От време на време долу припламваше ярка светлина, сякаш прожектор се включваше и тутакси угасваше, долиташе и кухият звук.
Явно моите съмнителни спасители ми предлагаха път за отстъпление към платото, не очакваха да вляза в каньона, освен ако не бях луд.
Спуснах се право надолу по стената и се озовах в тесния проход, осеян с кълбата на скитащата гадост — плуваха неуморно, чакайки двойния си избор: да се сблъскат помежду си и да разцъфнат в лилав фойерверк или аз да налетя на тях, заблуден от речните отблясъци, от рояка рехави сенки, от ярките слънчеви петна и най-вече от невидимостта на кълбовидните призраци.
Вървях странишком, с протегнато оръжие, готов да застрелям изненадата, сигурно приличах на човек, сложил ръка на рамото на въздуха, внушаващ си, че така не е сам, а са двама и гледат с четири очи, за да извършат безпогрешно някаква изключително ленива церемония под внимателния поглед на толкава смърти и при сполука след минута да получат за награда втора минута със същото напрежение, после трета, четвърта…
Лице в лице — като в огледало видях отражението на лицето си в пъкналото внезапно пред мен блестящо кълбо, преди да се просна възнак на земята, инак щях да целуна и да се слея със собствения си образ, който ми се привидя в трептящата тъй наблизо плазма. Лежейки възнак, го наблюдавах и ако не беше мистика, кълбото също ме наблюдаваше втренчено от метър и половина височина, не плуваше вече, стоеше неподвижно точно над мен, сякаш аз му служех за котва.