— Ето кога една ужасна действителност започва да се превръща в прекрасен кошмар! Старши инспекторе, всички конгрегации, сбрани накуп, не могат да се мерят с малкият пръст на военната диктатура. Узаконен, влудяващо насочен гантстеризъм, край на театрално-психо-патологичните етюди и маниакалното позиране на гритнористите. Лейтенант Соши ще натика сега конгрегациите в патрондаша си и те ще му служат или ще бъдат ликвидирани. Уверен съм, че лейтенантът ще действува във всевъзможните посоки безкомпромисно и опростено, както, да речем, се прекарва права между две точки.
Много скоро Шетински се убеди, че наближават напрегнати дни, разбира се, заплахата тегнеше най-вече над доктор Джатила и Вилония — единия можеха да отвлекат, другия — да ликвидират според тяхната терминология и този път нямаше да губят време за театралничене, щеше да ги интересува само крайният резултат. През тия дни Шетински се усети изключително уморен — нищо не уморява повече от истинския професионализъм (защото професионалистът вижда зад всяко досегашно знание три нови незнания и това май се отнася за всяко поприще). Трябваше да поддържа ежечасна връзка с другите специални отдели и с Европейския център в Женева и да не спуска очи от своя отдел. И целият състав боледуваше от изтощителна умора и раздразнение. Не знам в кое време се намирам, в днешното или във вчерашното — мрачно се шегуваха, дължеше се на дублираните системи за охрана. На входа на отдела, на входа на научния център, на входа на клиниката бяха поставени конгрегати от фелански тип, за да се контролира евентуалната поява на анаболисти.
Така до онзи вторник, до десет часа сутринта, когато дежурният по свръзка докладва на Шетински, че в пет от специалните отдели са направени опити за покушение на инспектори; в 11 часа запристигаха съобщения за отвличане на деца, на обед отвличанията достигнаха рекордна цифра — двадесет и четири момчета. Охраняващите отреди въпреки контрола с конгрегати не бяха успели да попречат.
Мълчал през всичките тези часове на ледения поток от съобщения, доктор Джатила произнесе бавно и отчетливо:
— Параметрите на чудовището стават все по-непредвидими. Явно са включили в действие нови конгрегати, които ги изтикват не с минута назад, а с повече.
— И сега какво? — вбеси се Шетински. — За да се спасим, ще трябва да се влачим след тях все по в миналото и… Докъде ще стигнем така?
— Теоретически с енергията на половин галактика биха могли да построят конгрегат, който да ги измести в паралелно време достатъчно отдалечено от настоящето. Но това си е тяхна лудост, ако щат да се върнат сто космически цикъла назад и да осъмнат сред едноклетъчните, няма да ги съпровождаме, нито ще строим конгрегати да се спасяваме в паралелно бъдеще време. Ще се държим за своето си време и ще видим…
2.
Някаква съвсем тясна релса и аз крачех по нея, пазейки равновесие с разперени ръце, една, две, три… седем крачки, олюлях се, отново една, две… седем крачки, неудобно за вървене, няма да губя сили да пазя равновесие заради някаква си релса — заканих се, — тя беше опасно подострена, същинско лезвие, накъсана на места, глупав пунктир, ненужност, слязох от нея и с удоволствие усетих твърдата почва, разчитах вече само на себе си, на напрегнатите мускули, на мислите, концентрирани върху това ново равновесие, тъмното и размекнато желе около релсата отстъпи встрани, изчезна, не ме беше грижа за мекото желе, някой пое дълбоко дъх, не аз, обаче мен ме обхвана спокойствие, всеобемно като пълното вдишване.
Вярно, времето минаваше, а аз се занимавах със създаването на магическа формула, която да приложа в решението на задачата защо времето минава, след като трябва да е спряло, понякога приотварях клепачи, но светлината ме докосваше с други свои значения, смущаващи и уморяващи, и потъвах в дълбоки сънища без светлини, докато се събудех сам или от гласове, от стъпки, от тихо затваряне на врата, веднъж чух подозрително разбираеми думи.
— Още ли спи? — Интонацията неясно към какво клонеше — към безпокойство или към нетърпение.
— Полубуден е вече, всеки момент ще отвори очи.
Нарочно не отворих очи, не изпитвах желание да ми се усмихнат и да ме погледнат със съчувствие, сякаш отдавна ме познаваха, и въпроси за това, за друго, за трето, и все пак щеше да им се наложи да се обърнат по име към мен, а аз дълбоко се съмнявах, че съм се наспал добре, че се чувствувам бодър и че се наричам Александър.