— Трябва да благодарим на генната терапия, след която вероятно нашите ДНК-молекули съдържат нови комбинации от гени, или от други последователности, и именно те не са позволили да преплуваме Стикс.
— Слушай, когато човек наистина умира, знае. Всяка негова клетка знае. Аз знам! И не се прави на откачен! — Скочих изведнъж, дръпнах болничния му халат и коланът се скъса. — Къде ти е белегът от раняването? От смъртоносната рана! А моите белези къде са? Не разбираш ли, че…
Продължи, сякаш бях другаде.
— Завчера, нали си нямах работа, взех, че надникнах в Генната банка на клиниката и веднага се попитах: защо ли не доведох и Александър? Той има набито око, ще забележи, че тук персоналната му колекция е пълна и съдържа клонирани представители на всички ДНК и в неговия геном. Ще го доведа, колкото и да е ограничен, току-виж сам се досетил, че хирурзите не са били затруднени да пришият някоя и друга кръпка, когато се е наложило.
А след няколко дни се върнаха Шетински и доктор Джатила и измамното и и излишното се сгромолясаха.
Седяхме с Мартина на терасата (аз все тъй намръщен), когато дойде доктор Джатила.
— От какво си ужасѐн? — директно ме попита.
— Че съм безсмъртен.
— Успокой се, не си. Ако ти бяха пръснали черепа, щяхме да тъжим за теб. Друго?
— И че не съм аз.
— Това ли било? Когато си отида, целуни Мартина и после ще ми кажеш дали си ти, или не си. Сигурен съм, че спомена за едни целувани устни никое генно инженерство не е в състояние да подмени.
3.
Рей и аз седяхме срещу Шетински, а той се смееше — нещо, което рядко му се случваше в последно време.
— От признателност, благодарност и любов към вас това момче щеше да ви убие…
Ставаше дума за Адито Лансуар. Когато сме паднали простреляни двамата, Адито сякаш замръзнал в един ненужен миг, всичко било отчаяние и болка, болката се сбрала в шепите му, пълни с наскубана трева. Раните ни били смъртоносни, онова, което виждал, била завършена смърт, нищо друго, но не можел да не прекара пръсти по слепоочията на Рей, после по моите и тогава избухнало съмнението. Чувствителните му пръсти уловили живи редувания на мозъчните ни вълни, редки, ала незатихващи, невъзможни за трупове и не с характеристиката на дълбокия, парадоксалния сън, а с друга, която би довела всеки здравомислещ до мистика. Или до невероятното прозрение, че по някакъв труднообясним начин смъртта все още не успява да надделее. Сякаш пришълците не искали, не можели, не допускали да умрат.
Вариантите какво трябвало да направи били много, отхвърлил ги наведнъж и действувал с бързината на същество, заложило всичко на инстинктите си.
В същото време на кораба вече знаели нашите координати благодарение на микропредавателите, които започваха да излъчват сигнали едва когато телесната ни температура спаднеше, тоест в случаите на смърт или тежко раняване, пак някаква биотайна на доктор Джатила. Космоскафът със спасителната група се спуснал в района на Мауринския водопад и издирването ни, за което не предвиждали повече от четвърт час, се проточило до изгрев слънце.
Истините намират място и в най-невероятното, истина беше, че дребничкият на ръст Адито (нали не знаел как да си помогне с гравитарите ни) пренесъл двете тела (наведнъж ги носел) в същото убежище под водопада и когато нашите момчета се доближили, открил убийствен огън, искал с потоци плазма и ожесточени ругатни да ги отхвърли назад, за него те били анаболисти, и то от най-мръсните, от най-обучените, защото не успял да погребе поне едното в пенестата бездна на водопада. Нашите разбрали с кого си имат работа, обаче опитите за преговори не дали резултат и тогава се разбързали, и тогава Адито побързал да им остави само пепел, за да се превърне победата им в нищо. Под овалния свод, заобиколен от треперенето на стените и на водните струи, той отново опипал слепоочията на двама ни, уверил се, че мозъчните вълни ги има и значи тъй дълго просъществувалата свръхестественост непременно била отзвук от нещо съвсем естествено на оная непозната планета, макар и непонятно за него. Нито Рей, нито Александър (по думите му, които сега ни предаваше Шетннски) заслужавали гаврата да попаднат в ръцете на анаболистите и ги взел под своята последна закрила — с непослушни ръце кръстосал телата, оградил ги с влажни скални отломъци, получила се купчина съвсем лесно дешифруема като клада, която се приготвил да изпепели с плазмата на нашето оръжие.