Виждах ги за пръв път — досега доктор Джатила не ни допускаше тук, чувствувах се отвратително, горкият Януш, до този момент (ами ако е завинаги?) не успях да изпълня молбата му. Двете твърдяха, че са феланки, родом от Ектополис, смятаха се за отвлечени и истерично настояваха да бъдат върнати на родната си планета. Рей издържа само минута под мразещия поглед на Тереза, която го сочеше като бандит, отвлякъл нея и дъщеря й. Естествено, лавата, сравнена с такъв поглед, е хладна материя. След малко пред клиниката намерих тъмния вариант на Рей, коса, очи, кожа на брюнет нощем, а не изящния модел на слънчевите мъже; мърмореше и се заканваше:
— Ако Шетински ме елиминира от екипа, ще замина за Фелания на собствена тяга — току-що събрах енергия за два космически кораба!
На седемнайсети март Шетински съпроводи комисията до Пиренейския специален отдел и там стана каквото стана. Посред бял ден от самия отдел под носа на инспекторите и пред недремещото око на охраняващата електроника бе отвлечен един от представителите на Галактическия съвет за сигурност. И това не беше последната капка, от която прелива чашата, това по моему беше трясване на пълната чаша о земи. И то така, че ни вода, ни стъкълце остана. Досещах се, че тази глупост не се лепи за безпогрешния лейтенант Соши, но плащането щеше да стане за негова сметка.
На осемнайсети март в Женева се състоя голямото съвещание на Галактическия съвет за сигурност с ръководителите на специалните отдели. Горяхме от нетърпение да научим какво решение са взели, Рей не се съмняваше:
— Галактиката си е Галактика и решенията й не могат да бъдат махленски.
А през нощта срещу деветнайсети (тогава се върна Шетински) в отдела започна бясна въртележка от разговори, уточнения, заповеди, разпределение на задачите — залогът беше висок, мащабът на акцията изискваше участието на всички европейски отдели.
— На гостоприемството на лейтенант Соши никой не вярва, а още по-малко на еоните. Бойните групи ще се сформират само от инспектори, подготвени от доктор Джатила — предупреди Шетински.
Това изявление не даваше никаква гаранция за участието ни с Рей. Всеки европейски отдел имаше собствена генетична банка и половината от немалобройните инспекторски състави бяха застраховани от „Ерихонска роза“.
Рей седеше до мен, но не ме сбута с лакът, а подметна с тонограма:
„Имаме шанс…“
„Да си останем в къщи…“ — отвърнах.
Към Фелания щяха да полетят три кораба, два осигуряващи и само единият щеше да поиска разрешение от феланското правителство да кацне в Адинския регион, където Адито Лансуар щеше да доведе своя доброволчески корпус и корпусите, с които успееше да се свърже, за да свидетелствуват за нас и да поискат помощ за своята планета; както каза старши инспекторът Шетински. добрите философии винаги могат да се коригират в по-добри.
— Ами ако не ни допуснат и на парсек до планетата? Ако лейтенантът просто ни откаже? — Поставиха се и такива въпроси.
Специалните пълномощия и имунитет на комисията на Галактическия съвет за сигурност изключваше отказа. Още повече че в Адинския лагер децата отдавна бяха минали поез транссубстанциацията и не заплашваха с разобличаване никого. Всъщност бяхме длъжни да развием операцията по двойна орбита, приземяването в Адинския регион от гледната точка на крайната ни цел щеше да бъде отвличаща маневра, иначе, за да отърве злокобното си кралство, лейтенант Соши не би се спрял да ликвидира всички лагери и да замете следите от тях. Разчитахме на бързите действия — скоростни космоскафи щяха да спуснат спасителните екипи в непосредствена близост до шестнайсетте лагера, където, имахме сведения, децата още не бяха подложени на транссубстанциация. Акциите щяха да се проведат едновременно и лейтенант Соши нямаше да може да вдигне неразбиращо рамене и да прехвърли вината на бившия консул или на някоя дребна конгрегация, тъй като тъкмо тези лагери се охраняваха от анаболистите на Военното разследване, тоест бяха директно под властта на лейтенанта.
Първата припряна вълна на запознаването ни с предстоящата операция продължи до зори, не толкова късен час, щом Мартина ме чакаше, когато се прибрах в къщи.
— Не си ли спала? — Готов бях да й се скарам.
— Дремнах малко, сънувах същия сън и…
Така очакваше да отговоря, че сънят й е пророчески.
— Не сънувай повече този сън — отговорих, — сънищата рядко се сбъдват.
Кимна и сякаш заобикаляйки с поглед някаква нежелана точка в стаята, попита.