— Ще си починеш ли?
— Не, прескочих само за минутка, връщам се в отдела.
— На обед…? — Въпросителната интонация увисна доста след въпроса, сякаш първоначално бе искало да каже, че непременно ще ме чака за обед.
— По сигурно ще бъде, ако ме чакаш за вечеря.
Съжалението, че трябва да тръгна веднага, ми даде невероятно точна представа как вечерта щяхме да седнем на масата един срещу друг, миг по-късно представата ми се трансформира в ясна и кръгла картина. Което видях в паралелното време не беше страшно, а смешно.
— Мартина, за довечера си решила да приготвиш празнично блюдо — бифтек на фурна, откажи се. По-добре поръчай да донесат нещо готово…
Засмя се, закани се да осигури очила и за мен, и за неудачното ми пророкуване, а вечерта още на прага ме подбра:
— Ама че си! — Уж на мен се сърдеше, обаче се сърдеше на себе си.
От кухнята прииждаха гъсти валма пушек от овъгления бифтек.
— И без очила се вижда!
— Щом толкова много знаеш, в колко часа ще се роди синът ни?
— Бих могъл да кажа само приблизително…
Раздялата е също изкуство, но винаги съм бил невеж в него, за чирак не биха ме взели големите майстори, и не искам да кажа, че те са коравосърдечни, пък виж на̀, аз съм чувствителен и топлокръвен, не, просто съществуват наистина майстори, които владеят изумителното умение да шлифоват думите за и около раздялата.
Плуващо в пушека, лицето на Мартина ту се отдалечаваше, ту се приближаваше, гледаше ме въпросително, неразбиращо, подканящо, ръцете й — в началото бяха прилепени към големия корем — се вдигнаха, пресякоха погледа й, но тутакси го пуснаха; без да пристъпи, тя сякаш се приближи и в рисунъка на ирисите й, сега не зелено-кафяв, видях абстрактни фигури, херметически затворени заради кодирания си смисъл, може би спотаен страх, стичащ се (без сълзи) надолу по страните й, изкривяващ тъй познатата извивка на устните, които толкова пъти бях целувал.
— Бих могъл да ти отговоря само приблизително: той ще се роди, когато аз ще бъда прекалено далече оттук…
Замаха с ръце да ме спре (упрекнах се за ненужно изтърваните думи), в това с Мартина напълно си приличахме, и тя не владееше изкуството на разделите, особено на тези — прекалено дългите и с неизвестен край.
На тридесети март заминахме. Щом люковете на кораба хлопнаха, се усетих като в аквариум и навлязох толкова в мълчанието, че Рей надникна в ухото ми — да проверял дали не съм глух.
Когато ни остана едно денонощие полет до Фелания, получихме йезуитско послание от лейтенант Соши. Той, като глава на правителството, загрижен за безопасността на корабите и на техните екипажи, ни уведомяваше, че в близкия Космос около Фелания е регистрирано опасно явление с анонимен произход, може би космогенен, длъжен бил да ни предупреди, още повече че не можел да помогне, а се чувствувал задължен и така нататък.
Лейтенант Соши излезе прав — срещнахме се с анонимното явление.
— Такива жестоки уроци са още веднъж потвърждение колко напред би трябвало да виждаме и да мислим… — Доктор Джатила се отдръпна от екраните и седна; всичко беше свършило, опасността — отминала.
Само преди минути на дванайсет хиляди километра от Фелания корабът ни бе пресрещнат от космически еон.
Биотехническото чудовище непрестанно избираше началото си, стигаше до средата на някакво преобразуване и сякаш отказвайки се от избраната форма и същност, се разпиляваше на светлив облак и отново подхващаше постройката, превръщаше се в сфери с различни цветове, рязко завиваше, минаваше във фланг на кораба, подвижността му бе поразителна, замаяни следяхме движението му на екраните, за секунди се рекомбинираше в магнитно-плазмени ускорители и обсипваше корпуса на кораба с картечоподобни плазмени импулси, после — в протонни резонансни линейни ускорители и приемниците ни регистрираха непрекъснати потоци от протони и мезони, превърна се в електростатичен генератор, опитвайки се да ни стопи с многомилионоволтова дъга, след неуспеха се рекомбинира във вибрираща плоскост с живи зеленикави отблясъци и уловихме радиовълни в субмилиметровия диапазон с невероятни звуци, наподобяващи ръмжене, съсък, скърцане… Разпадна се, и защо, и какво замисляше чрез такова раздробяване на сиви цилиндри, приличаха на ято кондори без криле, издигнали се на невероятна височина в космоса, магнитометрите отбелязаха свръхсилно магнитно поле (илюзия, разбира се, но сякаш видимо се свиха и смачкаха сивите цилиндри от магнитострикцията) и корабните антени бяха бомбардирани с нови импулси от пи-мезони, мюони и тежки лептони…
— Да опитаме ли…? — не се стърпя по някое време Шетински.