— В никакъв случай! — отсече доктор Джатила. — За секунди ще се рекомбинира. Подозирам дори, че енергията, която ще излъчим, за да го унищожим, му е необходима тъкмо за ответен удар срещу нас.
— Не ми изглежда да е толкова изтощена животинката, та да е тръгнала на просия!
Еонът се превърна в сфера с портокалов цвят, ясно се виждаше плавното му въртене, кълбо, затворено в кълбо, границата между двете кълба се приплъзваше, напомняше ламинарното течение на фина смазка на огромен ролков лагер, но според приборите малко време ни делеше от началото на верижна реакция.
Наложи се корабът да извърши сложни маневри, изхвърляйки йонизирани газове, изградихме огромна йонна леща, зад нея създадохме електронна леща, зад нея последва магнитна леща — ние се отдалечавахме, като изграждахме леща след леща и оформихме в космическото пространство гигантски микроскоп, а за еона (било за рецепторите на биологичната половина на чудовището, било за супервизорите на автоматиката му) корабът ни се приближаваше, уголемяваше се и в края на краищата, верен на програмите си да унищожава, помете с ядрен взрив и себе си, и образа на кораба ни.
От тук натъй ни оставаше да покажем на лейтенант Соши, че информационният чадър не е пречка и за нас, и да уведомим уважаемото правителство, уважаемия господин консул (галактическият протокол го изискваше), че кораб от Земята, на чийто борд се намират представители на Галактическия съвет за сигурност, моли за разрешение да кацне в Адинския регион. Причините се излагаха направо: според сведенията ни в джунглата на региона има лагер с отвлечени от Земята деца, настоявахме за инспекция.
Консулът изрази надежда, че не сме забравили за карантината на планетата, наложена във връзка с Б-вятъра и преднощта, вярваше, че сме обезопасени от непредвидимите последствия. Разбира се, удовлетворяваше нашата молба, каза „да“ (имаше си хас да каже „не“ на Галактическия съвет за сигурност), само не скри почудата си от интереса ни към колония за малолетни престъпници, огради посланието си с ореол от гостоприемство, благодушие и така нататък.
Кога ли ще се направи едно истинско проучване защо големите измамници винаги владеят добрия тон?
5.
Да чакаш, значи да си донякъде разсеян и донякъде да не забелязваш заобикалящото те.
Защото чаках, бях разсеян, вече минахме почти километър, а не усетих, Рей вървеше пред мен, леко пружиниращо, сякаш по тънко въже, което поддаваше под стъпките му, лунната нощ бе с нас и против нас, както ние виждахме, така и нас можеха да видят; платото не се отличаваше от сияйно небе и ние крачехме по него, разминавахме се с лекия насрещен вятър.
Още малко и щяхме да навлезем в сенките на джунглата, тя предварително си показа зъбите, тритонусът — сигналът на биоиндикатора предупреди за доста, за непреброимо скопище от враждебни твари и Рей взе да се вайка, че пак нямал време да половува, тъкмо бил въоръжен като хората, а така му се искало да окачи във фоайето на Седми специален отдел два-три препарирани игуанодонта, които хором да пеели дитирамби за славното сафари на Рей.
Не му отговорих, аз чаках, скоро и Рей млъкна, понеже в каньона гласът му ехтеше, южната стена бе нарешетена от десетки входове, на лунната светлина приличаше на отдавна убита от десетки удари с огромно копие, хвърлих поглед на картата и кимнах накъде трябваше да се насочим, това беше търсеният вход — тъмно и спокойно предисловие на онова, което тепърва ни очакваше, — влязохме предпазливо, макар че едва ли още тук щеше да поникне изненадата, силно въздушно течение съскаше отвътре, безопасно, щом биоиндикаторите мълчаха, само че докога, кой щеше да ни остави безпрепятствено да се разхождаме и да стигнем до сърцето на рудника, до лагера…
Раздвоеното внимание най-сетне ме подведе, насмалко да хлътна в молекулната бездна на кохезионна мина, спиш ли, Александър, мини зад мен! — и Рей отново поведе, всичките ни прибори опипваха пространството напред и встрани, ровейки с невидимите си лъчи в плътта на скалите, за да открият прецизно амалгамираните със смърт апарати и механизми, които ни дебнеха, които искаха да ни попречат, две кохезионни мини, още две, после безсмислена поредица от евтини трикове на падащи метални мрежи с високо напрежение, фоторелета, срутващи от тавана тонове скални отломъци и пръст или мятащи мълнии, срещнахме дори средновековни капани с примитивно устройство, опънато от стена до стена въженце, повдигнато петнайсет сантиметра от пода, но спъналият се в него щеше да бъде опечен от плазмена струя, в едно помещение, претъпкано с шлифовъчни машини, кранове и контейнери, отдавна зарязани на ръждата, където въздухът миришеше особено, сякаш безсмъртният мирис на мрамора и мирисът на умиращия метал не можеха да разрешат спора си за надмощие, в това помещение се случи и друга дивотия — като пресипнали изскърцаха железа, отвориха се шлюзи и с грохот нахлу вода. Дали пък не искат да ни удавят? — учуди се искрено Рей и като добави от ужасната си ирония, постигна незабравима интонация, ала и двамата знаехме, не се съмнявахме, че тези препятствия бяха все още доброжелателни жестове от една отминала епоха, когато на мода бяха театралните похвати и зловещите буфонади на Грит Нори, не се съмнявахме, че пред лагера ще ни посрещне новата епоха на лейтенант Соши, стигнала до магия в своята изобретателност, анаболистите (с лица, обърнати не към звездите!) или сухоземният вариант на еона. Обаче трябваше да проправим път, да прочистим галериите от гадостите, всичко сега зависеше от нас, основната група остана на шест километра от каньона и едва в посочен от Шетински час петдесет и двамата инспектори щяха да нахълтат в рудника.