До лагера беше толкова далече, очакваше ни дълго пътешествие по несигурна нишка, точеща се между кръстосани остриета от плазмени изстрели и зловредни лъчения, между безумни атаки на микрочастици и предателска електроника, но нетърпеливият Рей каза: да опитаме, и свали от колана си фоносинтезатора, долепи го до стената, припрян и напрегнат, тъй му се искаше да сме по-близо и да чуем. Грабнах другата слушалка, първо доловихме плясък на вода и естественото поскърцване на земните пластове, после, изчиствайки ненужните шумове, чухме човешка реч. Говореха деца, земният език звучеше ясно и разбираемо въпреки трикилометровия каменен филтър, през който се процеждаше, локализирахме от общия многогласов фон един разговор и без да сме научни работници в институт по стилистика, без да сме психолози, навлязохме в бялото поле на петгодишната възраст и разкодирахме болка, все още безтегловна, неочертана, но в нея проплакваше молбата за милост. Оттласнах се от слушалката, а Рей продължи да слуша, Рей бе тази потъмняла ярост, димяща и в мен, и в галерията, и в парчето арагонит, попаднало под ритника ми. Чувал съм в стих как вечерната сянка прошумолява, когато се слива с нощта, чувал съм точната дума, казана от шепа вода на горния праг на водопада, чувал съм погребална песен, чувал съм с какъв звук и с какъв престиж осакатява властната несправедливост, обаче… обаче не искам да сравнявам.
След няколко минути бърз ход — стоп! Не чаках това, чаках тонограма от Мартина, чаках я вече дванайсет часа, а с един замах възпряха движението ни — тонограмата на Шетински спусна бариерата пред нас: на Земята имаше произшествие, генетичната банка на Седми специален отдел беше взривена, от тук натъй „Ерихонска роза“ не пазеше никого, Рей и аз трябваше веднага да напуснем рудника и каньона и да се присъединим към основната група, бе изпратен космоскаф да ни прибере; и освен това екипът на Втори специален отдел бил нападнат от невидим еон, вероятно комбиниран с конгрегат от новия тип, вероятно охраната на всички лагери е такава — веднага да се махаме от рудника, гласеше заповедта.
Рей беше най-неукият геолог и най-просветеният лъжец, когото познавах.
— Любопитно — обади се, — защо изобщо не получаваме тонограми от Шетински? Дали някакъв диамагнитен резонанс, или метасоматизмът в скалните породи тук ни пречат?
— Да — съгласих се, — изглежда, тук е гробницата на тонограмите.
И продължихме навътре в рудника.
А след малко получих тонограма от Мартина, чаканата, дочаканата, току-що се беше родил синът ми, и Рей ме биеше по гърба и твърдеше, че метасоматизмът бил пръв приятел на бащите, точно така, Рей, точно така, видът ми трябва да е бил напълно щастлив, защото той не заподозря нищо. Крайната необходимост от измама превръща човека в свръхартист. Докато бърборех като как се чувствува един баща, наум мълниеносно създадох невероятна математика, някаква система от уравнения реших с увереността, че имам право, отхвърлил тривиалните методи и първо сборувах известните величини; приятелството на квадрат плюс влажния въздух в рудника, плюс опасността, която грозеше Рей днес, плюс утрешното на Рей, плюс мокрото ми чело, после извадих полуизвестните величини: пътя до лагера минус невидимия еон на трета степен, минус несъществуващата застраховка на „Ерихонска роза“, в ума ми се трупаха диференциалните уравнения на живота и смъртта и аз ги интегрирах, извършвах и други действия, непокровителствувани от никоя математика, и въпреки това получих безпогрешен отговор — да, заради създалите се обстоятелства щях да изхвърля Рей от рудника с цялото лукавство и хитрост, на които бях способен, за него едно смъртоносно раняване би означавало смърт, щом генетичната банка бе унищожена, докато моята генетична банка действуваше там на Земята, там, в плачещия или заспалия вече мой син безсмъртно бе запечатан геномът ми и чрез сина си аз щях да съществувам дори да ме зачеркнеха тук.