Готово, за секунди приключих със спасяващата математика, слушай, Рей, дай картите, и защото от двама ни аз бях признатият картограф и топограф, и майстор по разчитането на всички тия изолинии, изономали, изодинами, изохипси и тям подобни, той ми повярва, намери за разумно да се разделим и да тръгнем по две успоредни галерии, които се събираха малко преди лагера.
— Така, естествено, увеличаваме шансовете си за успех — така, естествено, го лъжех, — ти, Рей, хващаш галерия номер шест, хайде тръгвай…
И го пратих за зелен хайвер.
— Ще поддържаш постоянна връзка с мен, че да тичам, когато объркаш конците!
— То се знае! — Какво главозамайващо „То се знае!“ изрекох.
Моята галерия водеше вляво, колкото по-навътре навлизах, толкова галерията ставаше с по-неправилни форми, ту се стесняваше, ту се разширяваше, мракът и тишината сякаш имаха тегло, стигнах едно разклонение, полузатрупано с изкривени релси и преобърнати вагонетки, но не се отбих, на следващото разклонение поех по тесен тунел, изкачващ се стръмно нагоре, на места още личаха някогашните стъпала… Помислих за Рей и ме напуши смях, след като опишеше лъкатушеща подземна дъга, доста длъжка, щеше да се озове на платото извън каньона, съвсем близо до нашата група и до изпратения космоскаф. Представих си каква физиономия ще направи и какви закани ще потекат от тонограмите му, обаче до тук тонограми не идваха, не можеха да дойдат, негово беше изобретението. Е, после щях да му кажа, че съм го пратил да половува, нали съжаляваше за пропуснатото сафари, щях да му кажа — стига да съществуваше това „после“ в живота ми.
Погледнах хронометъра, до лагера щях да се добера на разсъмване, ако… Приборите ме предупредиха и спрях. Космосе, отново ли искат да ме убият? — попитах с иронията на Рей и не се съгласих, нима не знаеха, че още не съм видял сина си, моята жива и ритаща генетична банка, която сигурно е огладняла и надава викове на протест? Разбира се, не бях съгласен да ме убият, заобиколих сегашната си смърт и съзнанието ми хукна напред, транспозицията в близко бъдеще се осъществи на мига, видях противоречива картина: лагера с нашите деца, по-точно площадката пред лагера, ярко осветена, където стоях аз, различавах добре силуета си, но ярката светлина ме смущаваше, може би над площадката имаше тектонична пролука, естествен прозорец към повърхността, и оттам проникваха ярките лъчи на разсъмването, а може би беше съвсем друга, убийствена светлина, ядрена плюнка на невидимия еон. Казах си, че е от слънцето, непременно от него — кой не би предпочел слънцето пред ослепителната ярост на взрива?
И когато в 5 часа сутринта стигнах до лагера, в тавана на галерията наистина зееше тектонична пролука, от която струеше ярка и спокойна светлина. Отстрани на входа в широк каменен кладенец открих телата на анаболистите от охраната, нахвърляни безразборно, бяха умъртвени по жесток начин — лежаха ничком, но лицата им гледаха нагоре с едно особено изражение и това ме накара да си помисля, че мъртвите са най-мъртви сутрин.
Доста смело, почти непредпазливо влязох в лагера, очаквайки да е абсолютно празен, защото биоиндикаторът мълчеше.
Така е, биоиндикаторът не е човешко око да се излъже, не е остаряло куче без нюх — никого не намерих. Бяхме подценили бързината на лейтенант Соши. От децата и от лагера нямаше и следа, онези детски гласове, чути с фоносинтезатора, и сега звучаха, апаратът за възпроизвеждане демонстративно бе оставен на най-видно място, на широка, очистена от скални отломъци площадка, подобна на форум в древния Рим. Поседнах покрай апарата и се загледах в плавно въртящия се фонодиск. Машинално изпратих тонограма на доктор Джатила, от отговора му разбрах, че цялата ни добре замислена операция е успяла само частично, повечето лагери, където трябваше да намерим нашите деца, били празни.
Фонодискът се въртеше плавно. Къде бяхме сгрешили? Къде? Къде? А моята грешка? Едва ли пароксизмът на самобичуването щеше да ми подскаже.
Фонодискът се въртеше плавно. Имаше за какво да мисля, а изведнъж вече не мислех за нищо, съзнанието ми сякаш събираше енергия за скок. Мина много време. После още толкова. И тогава усетих внезапно напрежение — не беше нито физическо, нито психическо, нещо ставаше в областта на мислите ми, на представите, на въображението, на преценката за сегашни и отдавнашни събития, едновременно мислех (по-точно чувствувах, виждах, дори изживявах всичко това) за десетки неща, те се нижеха отчетливо очертани не пред вътрешния ми поглед, а пред новия ми начин на възприемане и разбиране. Приличаше на невероятен диалог между вещи, явления, действия, нравствени категории, идеи, отвратителни и прекрасни намерения… В диалога аз участвувах сякаш с мълчание, така го усещах. Противоречието се усилваше от факта, че когато на глас произнасях някоя тирада, тя се приемаше от заобикалящото ме като дълбоко мълчание.