— Не аз, а ходжите така разправяли — побързах да отвърна.
— Добре, ходжите… Кой знае, може и да са прави. Седемте мъдреци в Москва опитаха и не успяха. Затова ще изпратим косъма на осмия мъдрец, в Ленинград — дано той успее.
— Какво имате пред вид, Лаврентий Павлович? — запита Григориев.
— Искам да изпратим „филма“ на Ленинградския институт по неврокибернетика. Надявам се, че те ще намерят способ да го „прожектират“. Не е изключено тайнствените посетители на Земята да са оставили запис на мисловната си дейност.
Аз останах поразен.
— Как? Вие допускате, че нишката съдържа запис от непосредствената мисловна дейност на някакви други същества?
— Какво толкова невероятно има в това? Съгласете се, че фиксирането на мозъчните токове е не само най-пълният и непосредствен начин за предаване на мисли, но и най-универсалният. По-приемлива хипотеза за сега поне аз не виждам. Нека опитаме и ако не успеем — ще обмисляме отново. Но нещо ми подсказва, че ще успеем. И тъй като вие сте откривателят на този знаменит „косъм“, считам, че на вас се пада правото да го отнесете в Ленинград и да продължите там работата по разчитането му.
След десетина дни, като приключих заниманията си в Москва, се озовах в Северната Венеция. През това време материалите бяха изпратени в института по неврокибернетика: оригинала и две копия, в електромагнитен и светлинен запис от сигналите, заедно с всички протоколи на досегашните изследвания.
Когато пристигнах, работата бе вече решително напреднала. Изследванията бяха установили съществуването на мозъчни лъчения. Наложило се бе някои уреди и апарати да бъдат реконструирани, за да се приспособят към новата задача. А тя бе следната.
Термоелектронният запис, преобразуван в електромагнитни импулси, се усилваше и обработваше в омегалъчи. Така наричаха тук трептенията, излъчвани от мозъка при мисловната дейност. Омегагенераторът трябваше да бъде поставен на главата на някого и той, ако предположението се окажеше правилно, щеше да изпита преживяването на човека, от чийто мозък са били записани сигналите.
Предложиха ми опитът да се проведе с мен. Аз се съгласих.
Цяла седмица ме изследваха и подготвяха за експеримента. Най-после очакваният ден настъпи.
Фиксираха тялото ми към креслото така, че не можех да помръдна. Спуснаха плавно шлема с омегаизлъчвателя. Почувствувах хладното докосване на металните електроди до кожата си и ми се стори, че някакво дълбокоморско чудовище обвива главата ми с пипалата си.
— Не се вълнувайте! Успокойте се! — обади се непознат глас. — Извършваме само проби по предварителната настройка.
Така, в напрегнато очакване, изминаха няколко минути. Но аз нищо не чувствувах. Дали не бяхме се измамили?
За миг ярка светлина ме ослепи.
— Виждате ли нещо? — зачу се глас.
— Силна светлина — отвърнах веднага с пресипнал глас. — Но изчезна. Сега нищо не виждам.
— А сега? — запита същият глас. — Говорете, съобщавайте ни всяко ново усещане, всичко, което чувствувате и мислите.
Изведнъж пред погледа ми изплава тясна, огряна от южното слънце уличка с малки къщи. Това бе нашата улица в градчето, където се бях родил. И насреща ми се зададе Страшо. Да, същият този Страшимир Лозев, който донесе Косъма на Мохамед — но малък, ученик от прогимназията. Аз го виждах „с очите си“ и него, и къщите, и облените в слънчевите лъчи камъни на стария калдъръм — и същевременно съзнавах, че те не са пред мен, че това е някакво видение, халюцинация. Страшо все повече се приближаваше, усмихна се, махна ми с ръка.
— Какво означава това видение от моите детски години? Нима то е записано на нишката!
— Ние само пробваме настройката — отговори ми гласът на главния оператор. — В момента възбуждаме с насочен магнитен лъч дял от зрителното поле на мозъка ви. Търсим дълбочината на проникването му.
Измина час във всевъзможни опити. Какво ли не изживях: слушах гласове, музика, градски шум; усещах непреодолимо усещане, че се изкачвам по стълба, и то именно по стълбата на нашия дом в София. Ако не гледах в момента краката си неподвижни, не бих повярвал, че не крача наистина по така познатите ми стъпала.
Втората част започна с това, че някой ме убоде с игла по ръката. Но никой не се бе приближавал до мен. Обясниха ми, че пуснали запис от мозъка на един от сътрудниците на института в момент на убождане. А, уверявам ви, усещането бе съвсем реално. Макар и веднага да изчезна. След това директорът на института, кой знае защо, каза:
„Плазмата е вещество в силно йонизирано състояние.“