Подскочи, когато непосредствено до главата му се почука. Огледа отчаяно малката стаичка, но баща му лежеше в съседната, а братята му бяха излезли да купят храна за вечеря. Рязко избърса потта от челото си и отвори широко вратата.
На прага стоеше собственикът на къщата и надничаше подозрително вътре, сякаш Джелауддин можеше да вмъкне половин дузина души в малкия коптор, който беше наел. Джелауддин се наведе над собственика и му закри гледката.
— Какво има? — рязко попита той.
Мъжът се намръщи нагоре към арогантния млад наемател. Лъхаше на някакви остри подправки.
— Пладне е, господине. Дойдох за наема.
Джелауддин кимна раздразнено. Виждаше му се израз на недоверие, че трябва да плаща всеки ден, вместо в края на месеца. Предположи, че градчето не вижда често непознати, особено откакто монголите се бяха появили в района. Но въпреки това го жегна, че се отнасят с един принц като с човек, който може да избяга през нощта, без да си плати.
Не намери монети в кесията си и трябваше да отиде при паянтовата маса в другия край. Там намери малката купчина, която бяха преброили предишната вечер. Щеше да им стигне най-много за още седмица, а баща му бе все още твърде болен, за да пътува. Джучи взе пет медни монети, но не беше достатъчно бърз, за да попречи на собственика да влезе.
— Ето — рече Джелауддин и пъхна парите в ръката му. Щеше да му каже да си върви, но онзи явно не бързаше да си тръгва и Джелауддин осъзна, че държането му не подхожда за човек, принуден да живее в такава бедна квартира. Опита се да изглежда смирен, но собственикът си остана на мястото, като прехвърляше мръсните монети от ръка в ръка.
— Баща ти още ли е зле, господине? — ненадейно попита той. Джелауддин направи крачка напред, за да му попречи да надникне в съседната стая, и той продължи: — Познавам един много добър лекар. Взема скъпо, но е учил в Бухара, преди да се върне при семейството си тук. Стига да можеш да платиш?
Джелауддин отново погледна към малката купчинка монети. В скритата си кесия имаше рубин колкото ставата на палеца му. С него можеше да купи цялата къща, но в никакъв случай не искаше да привлича внимание към семейството си. Безопасността им зависеше от тяхната анонимност.
Чу хриповете на баща си в задната стая, предаде се и кимна.
— Мога да платя. Но първо трябва да намеря бижутер, който може да купува.
— Има много такива, господине. Мога ли да попитам дали има друг, който да претендира за бижуто, което искаш да продадеш?
Отначало Джелауддин не разбра въпроса. После пламна от гняв.
— Не е откраднато! Аз… наследих го от майка си. Трябва ми честен човек, който да ми даде добра цена за него.
Собственикът сведе глава, смутен от обидата, която беше нанесъл.
— Моите извинения, господине. И аз самият съм имал тежки времена. Препоръчвам Абуд, който държи червения дюкян на соука. Той се занимава със злато и всякакви ценни неща. Ако кажеш, че те праща шуреят му, ще ти предложи справедлива цена.
— А докторът? — продължи Джелауддин. — Повикай го да дойде довечера.
— Ще опитам, господине, но в Кудай малцина са образованите като него. Много е зает.
Джелауддин не бе свикнал да се пазари или да плаща подкупи. Мълчанието се проточи и собственикът на къщата трябваше да погледне многозначително към купчинката пари. Младият принц ги събра от масата и му ги даде, като се помъчи да скрие погнусата си, когато ръцете им се докоснаха.
— Ще му кажа, че е лична услуга, господине — с грейнало лице отвърна мъжът. — Ще дойде по залез.
— Добре. А сега се махай — каза изгубилият търпение Джелауддин. Това не беше неговият свят. Почти не беше виждал пари преди възмъжаването си, и то най-вече когато играеше на комар с офицерите на баща си. Чувстваше се омърсен от търговията, сякаш угаждаше на някаква своя интимна прищявка, вратата се затвори и той въздъхна, обхванат от отчаяние.
22.
Бижутерът Абуд претегли мъжа пред себе си почти толкова внимателно, колкото и рубина, който беше донесъл. И бижуто, и човекът го изпълваха с подозрения. Макар че шуреят му имаше не по-малък от неговия усет за печалбата.
Мъжът, който се представяше за син на търговец, не разбираше от търговия, това си личеше отдалеч. Начинът, по който се държеше и зяпаше продавачите, докато вървеше към дюкяна на Абуд, беше наистина много странен. Що за човек е този, който никога не е посещавал соук? После арогантността му накара косъмчетата на врата на Абуд да настръхнат и всичките му инстинкти закрещяха за опасност. Беше оцелял четиридесет години като търговец в три града и се доверяваше на сетивата си. Като начало, ръцете на мъжа бяха яки като на човек, въртящ сабя. Приличаше повече на войник, отколкото на търговец, и вървеше през пазара, сякаш очакваше другите да се махнат от пътя му. Абуд бе наблюдавал развеселен как те не го правят и младият мъж се препъна в двама здравеняци, които продаваха пилета. Ако не беше сабята на кръста му, подигравките им сигурно щяха да бъдат последвани от удари.