Сабята също беше много добра. Засърбяха го ръцете да подържи оръжието и се зачуди на глупостта му да носи подобно нещо в сокака. Ако се съди по сребърния обков на ножницата, тя струваше сигурно повече и от рубина, който беше оставил върху сергията, за да го видят всички. Абуд бе прикрил скъпоценния камък с ръка и го беше поканил вътре, преди глупакът да предизвика смъртта и на двама им, но и сабята можеше да свърши същото. Животът в Кудай беше евтин и оръжие като това си струваше неколцина млади дяволи с ножове да рискуват. Сабята можеше да изхрани семействата им цяла година, стига да я продадат на подходящия купувач. Въздъхна и се запита дали да не предупреди клиента си. Нищо чудно да му предложат същата тази сабя преди мръкване, може би още с кръвта по нея.
Нищо от това не се изписа на лицето му, докато водеше Джелауддин към дъното на малкото си дюкянче. Там имаше маса, далеч от любопитните очи на пазара. Потупа един стол за Джелауддин, настани се и вдигна скъпоценния камък към свещта, като оглеждаше за пукнатини, преди да го претегли внимателно на малките месингови везни.
Беше ли краден? Едва ли. Един крадец нямаше така открито да го постави на тезгяха. Със сигурност беше негова собственост, но въпреки това тревогата не напускаше Абуд. Знаеше, че причината за успеха му се крие в способността му да усеща отчаянието на онези, които идваха при него. Вече беше научил, че клиентът му се нуждае от лекар. Подозираше, че може да получи скъпоценния камък срещу нищожна част от стойността му, но го остави на масата, сякаш го беше опарил. Много неща не бяха наред около мъжа и рубина. Каза си, че е най-добре да го отпрати. И щеше да го направи, ако камъкът не беше толкова съвършен.
— Не мога да продам подобна скъпоценност в Кудай — с неохота рече той. — Съжалявам.
Джелауддин примигна. Нима старецът го отпращаше?
— Не разбирам — рече той.
Абуд разпери ръце.
— Работата ми е да купувам и продавам предмети от злато. Кудай е бедно градче и едва ли някой тук ще може да ми даде повече, отколкото аз мога да дам на теб. Бих могъл да пратя камъка с някой керван в Бухара или Самарканд, или може би в Ашхабад или Машхад на юг. — Завъртя бижуто с пръст, сякаш беше обикновено топче. — Може би в Кабул ще се намери купувач, но цената на доставката ще се равнява на печалбата, която мога да направя. Както казах, съжалявам, но не мога да го купя.
Джелауддин не знаеше какво да направи. През целия си живот никога не му се бе налагало да се пазари за каквото и да било. Не беше глупак и разбираше, че човекът най-вероятно си играе с него, но нямаше представа какво да предложи. Във внезапен пристъп на гняв си помисли дали да не вземе камъка и да си тръгне. Единствено мисълта за лекаря, който щеше да дойде довечера, го накара да остане на мястото си. Абуд го наблюдаваше внимателно, криейки насладата си от очебийните емоции на младия мъж. Не се стърпя да завърти ножа и бутна камъка през масата, сякаш слагаше край на срещата.
— Желаеш ли чай? — предложи той. — Не обичам да отпращам клиент, без дори да му предложа нещо.
— Трябва да го продам — рече Джелауддин. — Не можеш ли да ми препоръчаш някой друг, който да го вземе до довечера и да ми даде добра цена?
— Ще пратя за чай — отвърна Абуд, сякаш не беше чул въпроса. Игнорира предупредителните гласчета, които го бяха разтревожили в началото. Трябва да го продам? Дано Аллах му прати опашка от глупаци като този и ще може да се оттегли в някой благословен с прохлада дворец.
Когато момчето прислужник донесе чай в сребърен чайник, Абуд забеляза начина, по който клиентът поглежда към слънцето. Наивността му бе опияняваща.
— Ти си в нужда, приятелю — рече Абуд. — Не бих искал хората да кажат, че съм се възползвал от положението ти, нали разбираш? Доброто ми име е всичко за мен.