— Естествено, че разбирам — отвърна Джелауддин. Чаят беше много добър и той отпи объркан глътка от горещата напитка, като се чудеше какво да прави. Старият бижутер се наведе напред и се осмели да го потупа по ръката, сякаш бяха приятели.
— Моят шурей ми каза, че баща ти е болен. Нима мога да отпратя един добър син? Не и в този живот. Ще ти направя предложение за камъка, поне колкото да платиш на лекаря. Ако задържа рубина, може би ще намеря купувач в бъдеще, нали така? В моя занаят не всичко се върти около бързата печалба. Има времена, когато трябва да мисля и за душата си.
Абуд въздъхна шумно. Струваше му се, че е преиграл с последното излияние, но младият мъж се оживи и кимна.
— Много си мил, господине — рече той. Облекчението му бе мъчително очевидно.
— Нима няма да бъдем съдени всички? — смирено рече Абуд. — Напоследък дюкянът ми не е печеливш, при всички тези приказки за война.
Замълча, когато лицето на младия мъж се скова.
— Изгубил ли си някого, приятелю? Аллах както дава, така и взема. Не ни остава друго, освен да търпим този живот.
— Не, няма нищо — отвърна Джелауддин. — Чух за големи битки на изток.
— Така е. Времената са тежки. — Тревожното усещане се върна с пълна сила и Абуд отново се замисли дали да не го отпрати. Рубинът проблесна на масата и привлече погледа му. — Заради теб, приятелю, ще ти дам четири жълтици. Това не е дори половината от цената на камъка, но ще покрие разходите за лекаря. Не мога да предложа повече.
Приготви се за пазарлък, но за негово най-голямо изумление Джелауддин стана.
— Добре. Ти си добър човек — рече той.
Абуд скри смущението си, също стана и пое протегнатата ръка. Нима е възможно? Камъкът струваше четиридесет пъти повече, отколкото бе предложил!
Помъчи се да скрие ликуването си, докато му даваше четирите малки монети. Ножницата блестеше ярко в сумрака и трябваше да положи усилие, за да откъсне очи от нея. Беше длъжник на глупака.
— Приятелю, ще ти дам парче плат да увиеш оръжието. В соука има крадци, колкото и да ми е болно да го призная. Може вече да са те забелязали как идваш. Ако имаш приятели, позволи да ги повикам, за да те изпратят до квартирата ти.
Джелауддин поклати несигурно глава.
— Много мило, господине. Повече, отколкото съм се надявал на такова място.
Абуд се засмя.
— И аз самият имам синове. Ще се моля баща ти да оздравее бързо.
Чак когато слънцето клонеше към залез, прислужникът на Абуд успя да доведе трима мъже от къщата на шурея му. Бяха надменни и странни като този с камъка и Абуд се запита дали да не постави къщата под наблюдение. Не искаше да идат при конкуренцията, ако имаха и други скъпоценности за продаване. Щяха да ги оставят голи и боси, каквито са неопитни. Да, няма да е зле да бъде предупреден, ако се очертае някоя беда. А нещо в четиримата младежи му казваше, че бедата никак не е далеч.
Джелауддин крачеше през тълпата с братята си с приповдигнат дух. Слънцето вече залязваше и докторът сигурно беше на път. Беше търгувал и имаше злато в кесията си. Чувстваше се малко замаян и отначало не забеляза нервните изражения на братята си. Те вървяха бързо край него и напрегнатите им лица бяха достатъчни да предупредят двамата мършави младежи, които се мотаеха около дюкяна на Абуд и ги гледаха най-просташки. Когато наближиха малката къща, в която бяха отседнали, Джелауддин най-сетне забеляза тревогата на братята си.
— Какво има? — тихо попита той.
Те се спогледаха.
— Монголите, братко. Видяхме ги на пазара. Тук са.
Лекарят притисна дългите си пръсти в корема на шаха, като опипваше органите отдолу. Джелауддин гледаше с отвращение как кожата се набръчква и отпуска, сякаш вече не е прикрепена за плътта. Не си спомняше друг път да е виждал баща си така разголен и уязвим. Докторът имаше хладнокръвно професионален вид, но Джелауддин беше имал вземане-даване с лекарите в двора. Всеки от тях имаше утвърдена репутация, преди да бъде приет от шаха. Въздъхна тихо. Доколкото разбираше, този човек бе шарлатанин.
Докторът масажираше плътта на пациента си, взираше се и слушаше мъчителното му дишане. Бащата на Джелауддин беше буден, но очите му бяха пожълтели около ириса и лицето му бе много бледо. Принцът видя как мъжът дърпа надолу долния клепач на шаха и цъка с език.
Докторът бързо промърмори нещо и прислужникът му кипна вода и пусна някакви билки в нея. За Джелауддин бе облекчение да предаде баща си на грижите на някой друг и за пръв път от месеци не се чувстваше напълно безпомощен.