Пазарът около него се опразваше. Някои от сергиите бяха откарани с мулета и камили, докато по-заможните търговци отваряха вратите на изкопаните в земята хранилища, които щяха да бъдат залостени и заключени до сутринта. След като спусна последното чергило, Абуд кимна на въоръжения страж, който беше наел да спи пред вратата. Плащаше му се добре, за да казва молитвите си самостоятелно и Абуд го остави, докато лежеше на килимчето си и символично натриваше дланите си с прах.
Внезапното оживление по залез-слънце като че ли изненада шляещите се из градчето монголи. Докато сергиите затваряха, чужденците се издадоха един по един. Стояха на малки групи и се оглеждаха като очаровани деца. Абуд се постара да не им се набива на очи, докато вървеше към джамията. Жена му щеше да влезе в сградата от другия вход и нямаше да може да я види преди края на молитвата. Тя не би одобрила замисъла му. Знаеше, че жените не разбират от мъжки работи. Виждаха само рисковете, но не и наградите, които вървяха единствено с тях. Сякаш да му напомни за това, той усети допира на рубина до бедрото си, докато вървеше — пряко доказателство, че Аллах е благословил дома му.
С крайчеца на окото си видя един висок млад арабин да стои с монголските воини. Вървящата към джамията тълпа не им обръщаше внимание, сякаш не съществуваха — комбинация от презрение и страх. Абуд не се сдържа и хвърли поглед към бедуина, докато минаваше покрай него. Шевовете на робата му издаваха пустинния обитател толкова сигурно, колкото и ако имаше табелка на гърдите.
Непознатият не пропускаше нищо. Улови бързия поглед на Абуд и веднага направи крачка напред, за да препречи пътя му. Бижутерът се принуди да спре — рискуваше да изгуби достойнството си, ако се опита да побегне покрай него.
— Какво има, синко? — благо попита Абуд. Не му бе отпуснато време да реши как най-добре да използва купената информация. Най-добрите печалби никога не идваха от прибързани действия и той смяташе да използва времето в джамията, за да помисли по-подробно. Погледна подозрително, когато бедуинът направи дълбок поклон. На онези от пустинята не можеше да се има доверие.
— Моите извинения, господарю. Не бих те безпокоил, докато отиваш на молитва, ако въпросът не бе така важен.
Абуд долавяше погледите на другите търговци, докато минаваха покрай тях. Наклони глава и се заслуша в призива. Оставаше му съвсем малко време.
— Побързай, синко, побързай.
Младият мъж отново се поклони.
— Търсим петима мъже, четирима братя и баща им. Да знаеш някакви непознати да са идвали тук през последните няколко дни?
Абуд застана абсолютно неподвижно.
— Всяка информация може да се купи, синко, стига да си склонен да платиш цената.
Изражението на младия мъж се промени и вълнението му ясно пролича. Той се обърна и излая някакви странни думи на монголите, които стояха и гледаха. Бижутерът позна водача, преди той да отговори, по начина, по който другите се държаха с него. Странно беше да си помисли, че тези хора оставяха огнена следа по цял свят след себе си. Нямаха вид, че са способни на подобно нещо, макар всеки от тях да носеше лък, меч и кинжал, сякаш очакваха война да избухне и в самия соук.
Бърборенето на бедуина бе посрещнато със свиване на рамене от страна на водача. Абуд следеше внимателно как мъжът отвързва кесията на колана си. Метна я едва ли не презрително и Абуд я улови. Един поглед към златото вътре бе достатъчен, за да го изпоти отново. В какво се беше забъркал днес? Щеше да му се наложи да наеме въоръжена охрана при джамията, за да се прибере с такова богатство. Несъмнено опасни очи са видели кесията и не би било трудно да се досетят за съдържанието й.
— Ще се видим тук след молитвата — рече той и се обърна да тръгне. С бързината на пустинна змия монголският водач го сграбчи за ръката и изръмжа нещо на бедуина.
— Не разбираш — каза Юсуф на Субодай. — Той трябва да присъства на молитвата. Колкото и да е стар, ще започне да се съпротивлява, ако се опитаме да го задържим. Пусни го, военачалнико. Не може да избяга. — Юсуф посочи многозначително към пазача, седнал върху капака, под който лежаха стоките му. Жестът не остана незабелязан от бижутера. Усети пристъп на гняв, защото глупакът дори не ги гледаше. Закле се, че ще го принуди да си потърси друга работа. Достатъчно лошо беше, че го държаха насред улицата, а да гледа как онзи идиот проспива вечерта правеше обидата почти непоносима. Почти. Златото в ръката му повтаряше тази дума хиляди пъти.