Нови и нови конници излизаха през портите, сякаш Самарканд беше казарма за цяло крило от шахската армия. Чингис подкара коня си в бавен тръст с надеждата, че не е изпратил прекалено много сили да завладяват навън. Ако атакуваше само по един град, щяха да са му нужни три живота, за да покори арабските земи. Градовете на Дзин бяха още по-многобройни, но заедно с военачалниците си той бе превзел деветдесет само за една година, преди да стигне Йенкин. Сам Чингис бе подчинил двадесет и осем от тях.
Нямаше да се тревожи, ако Субодай или Джебе бяха тук, или дори Джелме или някой от братята му. Докато равнината почерняваше от ревящи араби, Чингис се изсмя високо на собствената си предпазливост и воините около него подеха смеха му. Не се нуждаеше от Субодай. Не се боеше от такива врагове, нито дори от дузина армии като тази. Той беше хан на морето от трева, а тези пред него бяха просто градски хора, меки и тлъсти, въпреки заплашителните им крясъци и остри саби. Щеше да ги съсече.
Джелауддин седеше с кръстосани крака на тесния плаж и се взираше през накъдрените води на Каспийско море към черния бряг, който бяха оставили предишния ден. Виждаха се огньове и движещи се между тях сенки. Монголите бяха стигнали морето и нямаше къде другаде да се бяга. Запита се разсеяно дали не трябваше да убият рибарите и семействата им. Така монголите нямаше да разберат къде е отвел шаха и може би щяха да се откажат от преследването. Намръщи се на собственото си отчаяние. Не се съмняваше, че рибарите щяха да се съпротивляват. Дузина мъже с ножове и тояги най-вероятно щяха да се справят с малкото му семейство.
Островът се намираше само на миля от брега. Джелауддин и братята му бяха изтеглили лодката под прикритието на рехавите дървета, но спокойно можеха и да я оставят на брега. Несъмнено рибарите бяха казали на монголите къде са отишли. Въздъхна. Не си спомняше друг път да е бил така уморен. Дори дните в Кудай му приличаха на неясен сън. Беше довел баща си да умре тук и подозираше, че и неговият край няма да закъснее. Никога не се беше сблъсквал с по-неумолим враг от монголите, които го следваха по петите през сняг и дъжд и неизменно приближаваха, докато не започваше да чува и в съня си конете им. Звуците прелитаха над водите и понякога Джелауддин чуваше високи викове или пеещи гласове. Знаеха, че ловът е към края си, след като бяха изминали повече от хиляда мили. Знаеха, че жертвите им най-сетне са заклещени като скрила се в бърлогата си лисица, очакваща с ужас да бъде изкопана.
Отново се запита дали монголите могат да плуват. Дори и да можеха, нямаше да е с мечове. Чу братята си да разговарят и не можеше да събере сили да стане и отново да им каже да замълчат. Монголите вече знаеха къде са. Последният дълг на синовете на шаха бе да го гледат как умира и да запазят достойнството, което заслужаваше.
Стана и коленете му запротестираха, когато се изправи и разкърши врат. Макар и съвсем малък, островът бе покрит с дървета и гъста растителност, така че им се беше наложило да изсекат пътека. Тръгна през просеката, като махаше тънките клонки, които се закачаха за дрехата му.
Баща му лежеше на една полянка с паднало по средата й дърво, заобиколен от синовете си. На Джелауддин му стана драго, че старецът се е събудил да види звездите, макар че гърдите му се напрягаха и хриптяха ужасно, докато се мъчеше да си поеме дъх. Видя на лунната светлина как очите на баща му се обръщат към него и сведе почтително глава. Старецът мръдна немощно ръка и Джелауддин приближи, за да чуе човека, когото винаги бе смятал за твърде жизнен, за да може да рухне. Истините от детството се сгромолясваха около него. Коленичи, за да го чуе, и дори тук, така далеч от дома, част от него закопня да види някогашната сила на баща си, сякаш слабостта му можеше да бъде прогонена по желание. Братята му също приближиха и за момент забравиха за монголите от другата страна на дълбоките води.
— Съжалявам — задъхано изхриптя шахът. — Не за мен. За вас, синове мои.
Замълча, за да си поеме дъх. Лицето му бе червено и потта се лееше по челото му.
— Не бива да говориш — промърмори Джелауддин.
Устата на баща му леко се изкриви.
— Ако не сега, кога друг път? — произнесе той. Очите му блестяха и Джелауддин с болка видя в тях някогашния му стар и сух хумор. — Аз… гордея се с теб, Джелауддин — каза шахът. — Справи се добре.
Старецът внезапно се закашля и Джелауддин го обърна на една страна и махна с пръсти гъстата храчка от устните му. Когато обърна баща си по гръб, очите му бяха насълзени. Шахът издиша шумно и бавно напълни изтормозените си дробове.