— Когато си отида… — прошепна старецът. Джелауддин понечи да възрази, но думите замряха на устните му. — Когато си отида, ще отмъстиш за мен.
Джелауддин кимна, макар да не му бе останала надежда, че ще живее още дълго. Ръката на баща му се вкопчи в дрехата му и той я стисна.
— Само ти, Джелауддин. Те ще те последват — каза шахът.
Усилието от говоренето приближаваше края и всеки дъх ставаше все по-труден. Джелауддин искаше старецът да намери покой, но не можеше да се извърне.
— Иди на юг и призови за свещена война срещу… този хан. Призови правоверните на джихад. Всички, Джелауддин, всички.
Шахът се помъчи да се надигне, но усилието беше твърде голямо за него. Джелауддин направи знак на Тамар и двамата помогнаха на баща си да седне. Щом го направиха, той изпусна дъх и устата му се отпусна. Слабото му тяло потръпна в ръцете им, сякаш се мъчеше да поеме въздух, и Джелауддин заплака, когато усети космите на брадата на баща му по дланта си. Шахът отметна глава назад в спазъм, но не успя да си поеме дъх и треперенето отслабна, след което изчезна. Джелауддин чу съскането на зловонния въздух, когато сфинктерът и мехурът на стареца се отпуснаха. Парлива урина намокри пясъка.
Двамата братя нежно положиха стареца по гръб. Джелауддин отвори извитите като нокти пръсти и погали ръката му. Тамар затвори очите на баща им и двамата продължиха да чакат — не можеха да повярват, че наистина си е отишъл. Гърдите му не помръдваха и един по един синовете се изправиха, загледани надолу към него. Светът бе притихнал и звездите сияеха в небето. Джелауддин имаше чувството, че не бива да светят, че трябва да има нещо повече от тихия плясък на вълните, което да отбележи смъртта на великия мъж.
— Свърши се — с треперещ глас произнесе Тамар.
Джелауддин кимна и за своя изненада и срам усети как огромен товар пада от раменете му.
— Монголските псета рано или късно ще стигнат дотук — меко рече той и погледна към мястото, където се бяха разположили на лагер, макар да не се виждаше през тъмните дървета. — Ще намерят… ще намерят баща ни. Може би това ще им е достатъчно.
— Не можем да го оставим тук — отвърна Тамар. — Имам прахан, братко. Има достатъчно сухи дърва. Какво, ако ни видят? Трябва да изгорим тялото. Ако сме живи да се върнем, ще построим тук храм в негова чест.
— Добра идея, братко — рече Джелауддин. — Добре, но щом огънят се разгори, ще напуснем острова и ще пресечем морето. Монголите не са моряци. — Спомни си картите, които бе виждал в библиотеката на баща си в Бухара. Морето не изглеждаше толкова широко, че да не може да се пресече. — Нека се опитат да ни последват през водата, където не оставяме следи.
— Не познавам земите от другата страна, братко — отвърна Тамар. — Къде ще идем?
— Че как къде, Тамар. На юг, както заръча баща ни. Ще вдигнем буря с афганците и в Индия. Ще се върнем с войска да смажем този Чингис. Кълна се в душата на баща си.
Джучи и Чагатай настигнаха арабската армия, когато излезе в котловината източно от Самарканд. Преценката на съгледвача за числеността й беше, меко казано, занижена. Докато се съвещаваше набързо с по-малкия си брат, Джучи прецени, че най-малко четиридесет хиляди мъже са се притекли на помощ на скъпоценния град на шаха. Не позволи това да го разтревожи. И в Дзин, и в земите на арабите Чингис беше показал, че качеството на хората е далеч по-важно от числеността им. Субодай бе успял да победи при разузнавателен поход, когато измъкна един градски гарнизон от двадесет хиляди души и го разби със своите осем хиляди бойци. Другите военачалници също се бяха доказали срещу числено превъзхождащ ги противник. Врагът винаги бе по-многоброен.
Котловината беше истински дар и двамата братя не закъсняха да се възползват от него. Ветерани в конните сражения, те познаваха големите преимущества на по-високите позиции. Стрелите летяха по-надалеч и конете не можеха да се спрат, когато нападаха врага. Чагатай и Джучи проведоха кратък разговор, забравяйки за момент враждата помежду си. Чагатай изсумтя в знак на съгласие, когато Джучи предложи да обиколи котловината и да удари арабите от левия фланг. Така той поемаше задачата да се сблъска с тях на равното.
Хората на Джучи се построиха в най-широката редица, която позволяваше теренът, а останалите образуваха блок зад воините с най-тежката броня. Младият военачалник виждаше как арабите приготвят копия и лъкове, макар да бе разочарован, че този път няма слонове. На арабските принцове изглежда много им харесваше да използват слонове във война. На свой ред пък монголите обичаха да ги подлудяват със стрелите си и да гледат с наслада как тъпчат собствените си войници.