Изправи се отново в стремената, но този път търсеше начин да изведе хората си от менгемето. Имаше възможност да отстъпи, докато предните редици все още се намираха под страничните удари на най-добрите му бойци. Ако не ги бяха предали, щяха да се освободят без проблеми, но шокът се отрази на хората му и това им коства живота. Врагът нямаше представа защо монголският военачалник стои, без да прави нищо, но не закъсня да се възползва от това.
Джучи яростно крещеше заповеди, но арабската конница се разгърна, тежките й редици препуснаха нагоре по склона и удариха в гръб хората му. Дори тогава не посмяха да минат твърде близо до левия фланг, където Чагатай чакаше да види Джучи изкормен. В трескавите моменти между ударите Джучи виждаше как командирите протестираха пред брат му, но отново потъваше във вихъра на сражението.
Собствените му командири гледаха към него и очакваха да заповяда отстъпление, но Джучи бе обладан от бяс. Ръката го болеше и бащиният му меч се нащърби от удари по броните, а яростта го изпълваше и всеки убит неприятел беше брат му или самият Чингис.
Хората му видяха, че вече не гледа към хълмовете. Синът на Чингис се сражаваше с оголени зъби и дясната му ръка замахваше с лекота, докато пришпорваше понито си през купища мъртъвци. Ухилиха се на безстрашието му и го последваха с вой. Съсечените нито обръщаха внимание на раните си, нито ги усещаха. Те също обезумяха, когато кръвта им кипна. Бяха врекли живота си на Джучи и стъпкваха вражеската войска. Нямаше нещо, което да не могат да направят.
Дзинските му войници се биеха като зверове и навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко във вражеската колона. Когато арабската конница им налетя с копията си, те сграбчваха оръжията, сваляха ездачите от конете им и ръгаха диво, докато не паднаха мъртви заедно с врага. Нямаше да се огънат пред сабите и стрелите на арабите, щом приятелите им бяха в редиците около тях. Не можеха да го сторят.
Под неукротимия натиск на лудите, сграбчващи с окървавени ръце оръжията, които ги убиваха, арабите се огънаха и пречупиха. Страхът им премина дори у онези, които все още не бяха взели участие в сражението. Джучи видя един от дзинските командири да размахва счупено копие като сопа, докато прекрачваше умиращите на земята хора, за да стовари удара си в лицето на един арабин върху великолепен жребец. Арабинът падна и дзинският войник изрева тържествуващо, отправяйки предизвикателства на родния си език към хора, които не можеха да го разберат. Монголите се разсмяха, когато го чуха, и продължиха да се сражават, докато ръцете им не станеха като от олово, а раните не изсмучеха силите им.
Нови и нови врагове отстъпваха пред свирепата атака и за момент Джучи бе ослепен от пръсналата в очите му кръв. Изпълни го паника при мисълта, че може да бъде ударен, докато не вижда, но в същия миг чу протяжните рогове на Чагатай, последвани най-сетне от грохота на копита.
Туманът на Чагатай удари врага, който вече отчаяно се мъчеше да се измъкне от онези, които го нападаха. Джучи гледаше задъхано как пространството от него се разчиства и нови стрели политат към бягащите араби. Отново зърна брат си да язди царствено, преди да стигне долината и да изчезне от поглед. Изплю гореща храчка. Цялото му тяло копнееше за удара, който искаше да стовари върху врата на Чагатай. Хората му разбраха какво се е случило. Нямаше да му е лесно да им попречи да се сбият с онези, които бяха стояли безучастно и гледаха от безопасно разстояние. Изруга, като си представи как Чагатай оправдава забавянето си с мазни думи.
Около Джучи нямаше врагове и той прокара палец по острието на меча си, усещайки нащърбената стомана. Беше заобиколен от трупове, много от които бяха на хора, препускали с него из хълмовете и унищожили най-добрата кавалерия на шаха. Други го гледаха с все още горящ в очите им гняв. Чагатай бе зает да изкорми остатъка от арабската колона и конете му стъпкваха знамена в окървавената земя.
Предупреди сам себе си, че ако реши да се справи с Чагатай както е заслужил, двата тумана щяха да се бият до смърт. Командирите на брат му нямаше да позволят да приближи Чагатай с оръжие в ръка, особено когато знаеха причината за гнева му. Срамът нямаше да им попречи да изтеглят мечовете си и тогава собствените му хора щяха да реагират. Джучи се бореше с непреодолимото желание да препусне през бойното поле и да направи брат си на парчета. Не можеше да потърси справедливост от Чингис. Не му беше трудно да си представи как баща му отвръща с презрение на оплакванията му и ги подминава като критика на тактиката, а не като обвинение в опит за убийство. Дъхът му трепереше от безсилие, докато звуците на сражението се отдалечаваха, оставяйки го с празни ръце. Въпреки това той беше спечелил, напук на предателството. Почувства как гордостта от хората му се смесва с омразата и насила наложеното му безсилие.