Чингис прокара длан по основата на постройката, като се наслаждаваше на сложната шарка върху плочките на облицовката. Всяка една бе захваната за съседната и му се прииска да извади ножа си и да измъкне една само за да я разгледа по-добре. Стройната кула блестеше на слънчевата светлина и трябваше да проточи врат, за да види върха й от мястото си. Докато го правеше, шапката на главата му ненадейно падна. Усмихна се изумен, че човек може да създаде подобно нещо, и се наведе да я вдигне.
Тихо се засмя, докато отново си слагаше шапката. Един от хората му го чу.
— Господарю хан? — обади се той, готов да изпълни всяка негова заповед.
— Просто си мислех, че откакто съм дошъл в тези земи, не съм се кланял на никого — весело отвърна Чингис. — Докато не се озовах пред тази кула.
Мъжът се усмихна, когато видя хана си в такова добро настроение. Може би откритият характер на града си казваше думата. Дзинските градове бяха тесни и ограничени в сравнение с него и Чингис не можеше да си представи да управлява подобни места. Докато тук, с толкова слънчева светлина, това беше възможно. Жителите щяха да имат прясна вода и храна от пазарите, за да нахранят семействата си. Селяците щяха да я носят всяка сутрин преди зазоряване и да я разменят срещу бронзови и сребърни монети. За момент ясно видя в ума си устройството на целия град, от търговците до занаятчиите, учителите и писарите. Всичко това работеше някак, макар все още да не разбираше откъде се вземаха всички монети. Може би някъде наблизо имаше мини? И ако имаше, кой превръщаше метала в монети и ги пускаше, за да започне търговията в Самарканд? Шахът ли? Беше сложно и объркващо, но той обърна лице към слънцето и почувства покой. Беше спечелил битка тази сутрин и бе пратил синовете си да разбият другата армия, дошла да освободи Самарканд. Денят беше добър.
Миризмата на пушек се засили и Чингис загърби разпилените си мисли. Хората му обикаляха навсякъде и хващаха пленници, но гарнизонът продължаваше да се съпротивлява и той яхна коня си, за да наблюдава сражението. Тръгна заедно със стрелците към мястото, където димът се издигаше на кълбета над зашеметения град. Устните му твърдо се свиха. Каква е ползата от кладенци и дворове, ако не можеш да ги удържиш? Винаги имаше алчни хора, готови да ти отнемат онова, което си съградил. Един владетел трябва да е глупак, за да им позволи да надничат в градовете му и да вземат каквото си поискат. И въпреки това ханът знаеше, че един град може да бъде отбраняван. Той беше разбил достатъчно стени, за да има добра представа какво противостои най-добре на катапултите и куките му. Изкушаваше се да провери идеята следващата зима, най-добре със Субодай. Любимият му военачалник щеше да остане страшно доволен от предизвикателството. Ако Субодай успееше да опази един град от туманите му, може би Чингис щеше да се замисли и да ги остави непокътнати под властта на собственото му семейство. Иначе можеше спокойно да ги остави оградени като козите, които използваха в родината, за да ловят вълци.
Когато излезе на главната улица, ханът видя проснати тела, повечето в броните, които предпочитаха бранителите на Самарканд. Една врата беше оплискана със засъхваща кръв и все още проблясваше ярко на слънцето, неизвестно как озовала се там. Бръмченето на тетивите се чуваше по-ясно и той мина още две улици, преди да стигне района на шахския дворец и високата стена около него. Тук димът беше по-гъст, макар че наоколо изглежда горяха само няколко къщи. Явно някой бе съборил лампа в борбата или беше разритал огнище. Пламъците ревяха и денят бе станал още по-горещ. Хората му сновяха пред стената като разлютени мравки, давайки си сметка, че ханът ги наблюдава.
Чингис спря, за да гледа как воините атакуват дома на шах Ала-уд-Дин. Зад стената се виждаше покрит с цветни градини хълм, на чийто връх се издигаше огромен дворец. Дали случайно или не, стените около него достигаха до самата улица, като се прекъсваха единствено от широка порта от тежки железни решетки. Чингис хвърли поглед на улицата покрай стената. Къщите бяха потънали в сянка, но изглеждаха по-чисти, отколкото бе очаквал. Може би под тях имаше отходни ями или някаква друга система за отвеждане на нечистотиите. Събирането на толкова много хора на едно място неизменно пораждаше проблеми и Чингис започваше да оценява по достойнство хитроумното устройство на Самарканд.
Нямаше място за катапулти, дори хората му да си бяха направили труда да ги домъкнат по улиците. Макар стените да бяха високи само десет стъпки, гарнизонът бе избрал добро място, което да отбранява до смърт.