Чингис гледаше как най-добрите стрелци стоят отзад и пускат стрели към всяко лице, което се показваше над ръба. Имаше ли платформа от другата страна? Най-вероятно. Виждаше се как бранителите приклякват на нея и оставят стрелите да избръмчат над главите им. Малцина оцеляваха от такова разстояние, макар да носеха тежки щитове и използваха сабите и лъковете си за закрилата. Забеляза шамана Кокчу, който призоваваше воините да положат още усилия. Носеше само къси гащи и тялото му бе боядисано в тъмносини линии, така че кожата му сякаш се гърчеше, когато се движеше.
В присъствието на шамана и хана воините се хвърлиха в боя с нова енергия и използваха пръти с куки, за да захванат горния край на стената и да се опитат да я съборят. Вече бяха разклатили една част и Чингис видя как в тухлите се появява огромна пукнатина. Канеше се да им нареди да отстъпят, докато докарат катапулти. Най-близките къщи щяха да бъдат срутени, за да се освободи място, след което стената щеше да бъде съборена с лекота. Но когато видя пукнатината, Чингис се успокои. Не оставаше още много.
Естествено, Кокчу го беше забелязал. Чингис виждаше, че шаманът го следи с крайчеца на окото си. Спомни си първата им среща, когато Кокчу водеше хана на найманите към върха на един хълм, по-далеч от битката. Тогава му беше отпуснал само година живот, но минаха много повече и сега той бе станал влиятелен, един от шепата верни мъже, които управляваха от името на хана. Чингис одобряваше нескритата амбиция на шамана. За него беше добре воините му да благоговеят пред духовете, а кой друг можеше да каже по-убедително, че бащата небе е благословил хана им? Победите не бяха закъснели и Кокчу бе изиграл своята роля.
Внезапно Чингис се намръщи и мислите му се прехвърлиха към друг спомен. Нещо не му даваше покой, думите се въртяха в главата му, но не успяваше да ги подреди точно. С рязък жест извика един от пратениците, които винаги чакаха заповедите му.
— Иди в лагера край града — нареди Чингис на младия воин. — Намери жена ми Чакахай и я питай защо не може да гледа Кокчу, без да се сеща за сестра ми. Разбра ли?
Младежът се поклони дълбоко и кимна, научил наизуст думите. Не знаеше защо ханът трябва да изглежда така навъсен в деня, в който бяха превзели нов град, но задачата му бе да се подчинява и той я изпълни без въпроси. Препусна, без да поглежда назад, когато стената рухна навън, смазвайки двама воини, не успели да се отдръпнат навреме. Под студения поглед на хана Кокчу подскачаше като изрисуван паяк и воините се втурнаха с рев напред.
Чагатай гледаше как брат му язди към него. По-голямата част от тумана му обикаляше бойното поле, обираше мъртвите и довършваше все още мърдащите. Група воини и командири остана с него и не бе нужно да им дава заповеди. Знаеха накъде е тръгнал Джучи и неусетно го наобиколиха. Мнозина от по-старите предпочетоха да приберат мечовете в ножниците си, вместо да се изправят пред военачалник с нащърбено острие, макар че Чагатай им се изсмя презрително и гневно извика, когато ги видя. Онези непосредствено около него бяха все млади и самоуверени. Държаха оръжията си вдигнати пред очите на всички с арогантни физиономии. Не ги беше грижа, че Чагатай бе оставил брат си да загине. Бяха верни не на плода на изнасилване, а на истинския хански син, който един ден щеше да наследи баща си.
Но дори те се изнервиха при вида на хората на Джучи. Личната стража на Чагатай не се бе сражавала този ден, а хората около Джучи бяха подгизнали от кръв — от косата и изпръсканите лица до гамашите. Воняха на пот и смърт и докато приближаваха, презрителните изражения изчезнаха от лицата на младите воини около Чагатай. Това не беше игра. Джучи се тресеше от силните емоции и сякаш не беше убивал този ден.
Не спря, когато стигна воините около Чагатай. Погледът му нито за миг не се отклони от брат му, докато конят му избута двама мъже настрани, които понечиха да отворят уста и да го спрат. Ако беше забавил дори за миг, те щяха да съберат кураж и да се намесят, но той не го стори. Мина покрай още двама, преди един старши командир да обърне рязко коня си и да препречи пътя му към Чагатай.
Командирът бе от онези, които бяха прибрали оръжието си. Изпоти се, когато се озова в обсега на меча на Джучи, но се надяваше, че военачалникът няма да го съсече. Погледът на Джучи се откъсна от усмихващия му се брат и се спря върху човека срещу него.
— Махай се от пътя ми — рече му Джучи.