Командирът пребледня, но поклати глава. Джучи чу Чагатай да се смее и пръстите му стиснаха дръжката с вълчата глава.
— Обезпокоен ли си, братко? — извика му Чагатай със злоба в очите. — При това след такава победа? Наоколо е пълно с нервни ръце. По-добре се върни при хората си, преди да е станало нещо непредвидено.
Джучи въздъхна. Криеше добре пламъчето на гнева си. Не искаше да умира на това място, но бе насъбрал прекалено много подигравки през живота си. Беше се сдържал, докато мускулите му се стягаха на възли, но днес щеше да отнесе своя хилещ се по-малък брат със себе си.
Заби пети и конят му скочи напред. Зашлеви командира с опакото на ръката си и го свали от седлото, докато минаваше покрай него. Зад него хората му изреваха и атакуваха.
Джучи изпита удоволствие при вида на шокираната физиономия на Чагатай, преди още мъже да застанат на пътя му. Воините около него зяпнаха от внезапното сбиване и се втурнаха напред. Джучи знаеше, че ще го сторят, но собствените му хора бяха достатъчно наблизо, за да си пробият път, а и кръвта им вече бе кипнала. Убиваха без угризения, усещайки яростта му толкова добре, сякаш бе тяхна собствена.
Лудите глави около Чагатай не закъсняха да реагират. Миг по-късно те вече се бореха и ръгаха хората, които им се бяха нахвърлили. Конят на Джучи бе съсечен под него и той скочи от него, като се олюля. Десният му крак се подгъна — беше почернял от кръв от получена в сражението рана. Направи стъпка напред, като се сниши под едно диво замахване и нанесе удар с нащърбеното си острие в мишницата на нападателя, оставяйки дълбок разрез.
Чагатай видя ранения си брат на земята, изкрещя и препусна към него през собствените си хора. Раменете на животното ги избута настрани и внезапно той се озова срещу Джучи. Замахна с меча си отгоре надолу и Джучи едва не падна под копитата, докато избягваше удара и кракът му се подгъна отново. Чагатай захвърли всякакви претенции за стил и замахна диво. Беше атакуван сред собствените си хора и никога не му се бе удавала по-добра възможност да разкара тръна в петата, какъвто се явяваше брат му.
Конят му се разтърси противно, когато кракът му бе счупен от обезумял воин, който стоеше до Джучи. Животното рухна странично и Чагатай не успя да освободи крака си от стремето. Изкрещя, когато пищялът му изхрущя, и почти изгуби съзнание от болката. Усети как някой грубо изритва меча от ръката му и когато вдигна очи, Джучи стоеше над него с изкривено от зловещо ликуване лице.
Туманът на Чагатай нададе вой, щом видя военачалника си на земята. Воините изгубиха всякаква предпазливост и се нахвърлиха като обезумели срещу хората на Джучи.
Джучи чувстваше как изтичащата му кръв отнася със себе си и силата му. С мъка вдигна меча си, без да откъсва поглед от очите на Чагатай. Не каза нищо, когато замахна надолу. Не усети стрелата, която го улучи в гърдите и го завъртя, преди да успее да нанесе удара си. Замая се и не разбра дали е убил брат си, който така отчаяно се мъчеше да убие него.
Чагатай изкрещя заповеди и ако не друго, битката се разгорещи още повече, когато в нея се втурнаха още хора от тумана на Джучи. Стотици умряха, за да отмъстят за поваления си военачалник или за да го спасят. Не знаеха още кое от двете. Група хора на Джучи се отдели от касапницата, носейки увисналото му тяло, от което все още стърчеше стрелата. Докато се оттегляха, висшите командири надуха рогове, за да накарат двете страни да прекратят сражението.
С ръмжене и болка двата тумана се разделиха и най-сетне помежду им остана свободна ивица. Мингхан командирите блъскаха и ритаха хората си да се отдръпнат назад и не един бе съборен от удар с дръжка на меч, докато се опитваше да се втурне напред. Веригата на командване се възстанови и командирите на всеки ягун и арбан заръмжаха на хората си да останат по места.
Туманите стояха задъхани и втрещени от мъртвите и от това, което бяха сторили. Зашепна се името на Чингис и всеки се изплаши от последствията, когато ханът научи. Никой не помръдна, докато Джучи не бе прегледан от хората си, след което в котловината се надигнаха нестройни радостни викове. Стрелата не беше пробила бронята му. Той беше жив и когато чу това, Чагатай яростно се изплю, вбесен от късмета на копелето. Изтърпя да му сложат шина от счупено копие и прехапа устна, щом привързаха подутата му плът към дървото на три места между коляното и глезена. Помогнаха му да се качи на коня и неговите хора също се развикаха радостно, когато го видяха жив, макар възгласите им да бяха приглушени и изпълнени със страх. Битката бе спечелена и сега трябваше да напуснат котловината заедно — а беше започнала вражда, която можеше да бъде докарана единствено до край, било то с кръв или огън.