В сумрака Чакахай яздеше сивото си пони през тъмните улици, заобиколена от още по-тъмни мъже. Въздухът в града беше по-топъл, отколкото в лагера, сякаш камъните бяха задържали горещината, за да я излъчат бавно в мрака. Лесно бе да даде воля на фантазията си, докато се изкачваше към двореца на хълма, където я очакваше Чингис. Градът беше пълен с птици, които мърмореха на всяка стряха и покрив. Запита се дали са били разтревожени от движението на войниците, или винаги идваха да кацнат по топлите керемиди на Самарканд. Доколкото знаеше, това бе нещо съвсем естествено, но се чувстваше неудобно от присъствието им и непрекъснато чуваше плясъка на крилете им над себе си.
Някъде отдясно изпищя жена. Различи слабата светлина на факлите — воините без жени отиваха на хиподрума и отнемаха млади момичета от прегръдките на техните бащи и съпрузи. Съдбата на останалите щеше да реши Чингис при зазоряване. Чакахай трепна при тази мисъл. Съчувстваше на онези, които щяха да почувстват груби ръце в тъмното. Беше живяла много години сред монголите и бе намерила много неща, които да обича у хората от тревното море. Въпреки това те вземаха жените на победените и изобщо не се замисляха за тях. Въздъхна, докато минаваше покрай порутената стена и навлизаше в благоуханните градини. Това беше трагедията на жените — да бъдат желани страстно и отмъквани в нощта. Беше се случвало в кралството на баща й, в земите на Дзин и на арабите. Съпругът й не виждаше нищо нередно в това и казваше, че нападенията за жени държат хората му във форма. Потръпна, сякаш внезапно я беше пронизал студен вятър.
Надушваше смъртта през аромата на цветята в градината на шаха. Убитите все още лежаха на огромни купчини покрай стената и вече започваха да се разлагат в жегата. Въздухът бе тежък, задушен, и не можеше да я освежи, докато дишаше през носа си и се опитваше да не мисли за взиращите се в нея очи на труповете. Знаеше, че миризмата разнася болести. На сутринта щеше да се погрижи Темуге да нареди телата да бъдат извозени и изгорени, преди войската на съпруга й да бъде покосена от някакъв мор.
Воден от въоръжените стражи, конят й се изкачваше внимателно по предназначените за човешки крак стълби към двореца, който се издигаше мрачно на върха на хълма. Замисли се отново за въпроса, който й бе задал Чингис, и какво може да означава той. Не го разбираше и не можеше да се отърси от противното чувство в стомаха си. Кокчу нямаше да бъде там, докато разговаря със съпруга си. А и да беше, щеше да поиска да се срещне с Чингис на четири очи. Мисълта за впилите се в нея очи на шамана я накара да се почувства още по-зле. Въздъхна и се замисли дали отново не е бременна, или неразположението й е просто резултат от толкова много мъка и гняв наоколо през цялото това време.
Приятелят й Яо Шъ не беше велик лечител, но познаваше принципите на възстановяването на равновесието. Реши да го издири, щом се върне в лагера. Монголите не търсеха вътрешен мир, а концентрацията върху насилието и горещата кръв беше вредна, ако се пази за дълги периоди. Трябваше им почивка и спокойствие, макар че те не знаеха нищо за учението на Буда.
Слезе от коня, когато стъпалата свършиха, и се озова в ограден двор. Стражите я предадоха на чакащите тук воини и Чакахай ги последва през тъмни коридори, като се питаше защо никой не си е направил труда да запали многобройните лампи. Народът на съпруга й определено бе странен. Навън луната се издигаше в небето и хвърляше сива светлина през високите извити прозорци, така че понякога се чувстваше като призрак, вървящ с мъртъвци. Още надушваше труповете в тежкия въздух и положи усилие да запази спокойствие.
Откри Чингис, седнал на трон в голяма засводена зала. Макар да носеше меки пантофи, стъпките й отекваха като шепот от всички страни. Стражите останаха при вратата, докато Чакахай приближаваше съпруга си и се оглеждаше нервно за шамана.
Чингис беше сам в тронната зала на шаха и се взираше към града, който му се разкриваше през огромната арка. На лунната светлина Самарканд изглеждаше по-сложен, по-изящен и по-голям.
Проследи погледа му и известно време остана в мълчание, като попиваше картината. Баща й бе управлявал от подобен дворец и гледката я дари с изненадващо силен пристъп на носталгия. Несъмнено съпругът й скоро щеше да продължи нататък и тя щеше да се върне към живота в герите, но тук поне за известно време можеше да си спомни спокойствието и красотата на огромния дворец и да забрави мъртвите, осеяли земята около него.