Хазар се върна точно преди майка им, така че тя го последва в гера. Той също бе поразен от живия скелет, който се върна на мястото си в леглото. Прегърна я формално за поздрав, но вътрешно трепна, зареди печката и запали праханта с огнивото си, след което задуха, докато в ръката му не се разгоря пламъче.
Чаят завираше сякаш цяла вечност и самият Чингис наля първата чаша на майка си. Тя отпи и очите й се поизбистриха, щом топлината на напитката изпълни старото й тяло.
— Какво искаш, Темуджин? — попита най-сетне тя, обръщайки се към него с момчешкото му име, както не би посмял да направи никой друг в лагера.
— Отмъщение за сестра ми — отвърна Чингис почти шепнешком.
Очите на Хулун бяха широко отворени и тъмни в сумрака и тя ги затвори, сякаш я беше ударил.
— Не искам да слушам това — рече тя. — Ела утре, ще бъда по-силна.
Чингис обаче бе непреклонен. Взе празната купа от ръцете й, като клатеше глава.
— Не, майко. Обличай се или ще пратя прислужница да го направи. Днес ще яздиш със синовете си извън лагера.
— Махай се, Темуджин — рече тя. Този път гласът й беше по-силен, отколкото преди малко. — И вземи братята си със себе си. Чакам да умра, не виждаш ли? Изиграх моята роля в живота ти и в живота на народа. Бях до теб от самото начало и това ми донесе единствено мъка. Просто се махай и ме остави, както винаги си го правил.
Когато Чингис отговори, тонът му беше нежен:
— Няма да се махна, майко. Хаджиун? Кажи на Темуге, че трябва да ни почака известно време. Ще я измия и облека.
Победена, Хулун се отпусна в леглото. Остана неподвижна, докато Чингис взе кофата с вода и кърпа, да приглади назад косата й. Намери някакъв костен гребен на пода и тя остана мълчалива, когато той започна да реши сплъстената сива маса, като полагаше огромни грижи да не й причини и най-малката болка.
Когато приключиха, слънцето беше напълно изгряло. Тя не бе проговорила, макар да посрещна кучето, когато то използва първия удобен момент и се шмугна вътре, за да заеме мястото си до нея. Волята за съпротива като че ли бе напуснала майка им, и Чингис с Хаджиун се бяха умълчали, докато й помагаха да възседне коня и поставяха краката й в стремената. Хулун седеше лошо в седлото, така че на Хазар се наложи да преметне поводите през главата на коня й и да го върже за своя.
Чингис също възседна коня и огледа семейството, което се беше крило от враговете си в едно затънтено дере по времето, когато бе още момче. Тогава смъртта бе вървяла до тях и споменът бе като студено докосване по кожата му. Представяше си духа на Бехтер сред тях и знаеше, че братът, когото беше убил, щеше да одобри този ден. Надяваше се, че ще може да го види. Темулун също липсваше от малката групичка оцелели, макар да бе само ревящо бебе, когато бяха принудени да бягат. Вместо нея мълчаливо и потиснато тук стоеше шаманът и наблюдаваше хана изпод вежди. Когато препусна в тръс към края на лагера, Чингис чу крясъци на соколи в небето. Високите им писъци му напомниха за плача на Темулун, когато всяко хранене беше победа, а всяка битка тепърва предстоеше.
Яздеха на юг и изток в жегата, като пиеха вода от меховете, които бе осигурил Чингис за всеки кон. Той се беше приготвил за пътуването и дисагите бяха пълни със сушено овнешко и сирене. Следобед, когато теренът започна да се издига, Чингис спря да разчупи сиренето на един плосък камък и с дръжката на ножа го натроши на малки парчета, преди да ги смеси с топла вода и да пъхне меховете под седлата. Горчивият бульон щеше да ги засити привечер, макар че той го приготви предимно за майка си, която не бе свикнала с дългото яздене.
Хулун се бе събудила от сутрешната си апатия, макар че продължаваше да се мръщи от горещото слънце и веднъж спря да повърне слабо, преди да продължи. Погледът й издири Чингис, който яздеше начело, и тя също си припомни първите дни на тежкия живот, когато всички бяха срещу тях. Тогава бяха петима синове и една дъщеря, а сега бяха останали само четирима. Нима не бе пожертвала достатъчно за амбицията и мечтите на Чингис? Видя планините да се издигат пред нея, а конят й продължаваше да подбира внимателно пътя си дори след като козите пътеки изчезнаха. Слънцето залязваше, ставаше все по-стръмно и по-стръмно, но Хулун не проговори на никой от мъжете около себе си.
Кокчу се потеше обилно и пиеше повече от Чингис и Хазар, взети заедно. Той също не бе свикнал да язди по неравна земя, но не се оплакваше, щом Хулун пазеше мълчание — така само щеше да се посрами в очите на хана. Нямаше представа защо бе извикан да дойде с Чингис, макар да гледаше заснежените върхове и да знаеше, че духовете са силни по тези места. Монголите не се чувстваха добре в горещи земи, където мухите, потта и странните обриви ги тормозеха и разсипваха чистата плът. Знаеше, че те се чувстват повече у дома си на свежия планински въздух. Може би го бяха повикали да се застъпи пред духовете за Чингис.