Изкачиха билото, докато слънцето не увисна ниско на запад, хвърляйки дълги сенки пред тях, сякаш се движеха в мрак. Пътуването бе тежко, но конете вървяха със сигурни стъпки, следвайки Чингис по хребета. Рядко ставаше толкова стръмно, че да им се налага да се спешават. През целия ден бяха водили конете си само два пъти и мрачното мълчание се бе загнездило у всички, така че гърлата и сухите им устни трудно щяха да заговорят отново.
Мрачното настроение не се задържа до линията на снега, поне за Темуге, Хазар и Хаджиун. Не бяха виждали сняг, откакто бяха напуснали родните планини, и вдишваха жадно студения въздух, наслаждавайки се на щипещата му свежест.
Чингис сякаш не го усещаше, нито пък чу как чаткането на копитата се смени с приглушени тежки стъпки през снега. Върхът беше все още пред тях. Не сваляше погледа си от него и дори не погледна обширните земи, които се разкриваха от тази височина.
Дългият уморителен ден беше към края си, когато той най-сетне дръпна поводите. Слънцето се бе наполовина скрило зад хоризонта и златната светлина се бореше със сенките, така че трябваше да присвият очи, докато се спешаваха. Хазар помогна на майка си да слезе и й подаде мях айраг, който беше приет с благодарност. Силното питие върна донякъде живота в изтощеното й лице, но тя потръпна и се огледа объркано. Самарканд се виждаше като петънце в равнината, а зад него се забелязваше ярката линия на езерата на север. Сякаш можеха да видят чак до родината и при тази мисъл очите й се насълзиха.
Чингис изтегли меча си и съскащият звук накара всички да се обърнат към него. Той също се чувстваше добре в снега. Нависоко беше по-лесно да се усети дъхът на бащата небе и шепнещото присъствие на духовете. Дори в тази далечна страна той ги усещаше по кожата си. Макар чувството да го успокояваше, то едва докосна твърдата бучка на яростта в гърдите му, която болеше от много дни.
— Застани пред мен, Кокчу — рече той, като наблюдаваше внимателно приближаващия шаман. Изражението на Кокчу бе подозрително и потта блестеше на темето му, но Чингис не виждаше нищо друго в очите му. Вятърът изведнъж се засили и вдигна снежна вихрушка, когато братята се събраха с майка си около Чингис.
Той им заговори, без да сваля нито за миг поглед от шамана:
— Това е човекът, който е убил Темулун, а не някой от гвардейците на шаха. Той го е сторил.
Кокчу щеше да отскочи назад, ако там не бе застанал Хазар.
— Това е лъжа! — изтърси шаманът. — Много добре го знаеш.
— Не, не мисля — отвърна Чингис. Очакваше Кокчу да нападне или да побегне и нервите му бяха обтегнати, докато говореше. — Тялото на сестра ми беше намерено чак вечерта и тогава човекът дойде направо при мен. А теб са те видели да излизаш от гера й много преди това.
— Още лъжи! Господарю хан, някой се опитва да ме унищожи. Има такива, които си мислят, че прекалено много ми се доверяваш и че твърде открито показваш благоразположението си. Имам много врагове, господарю, моля те…
Темуге се обади неочаквано и Кокчу се обърна към него с отчаяна надежда.
— Може и да е прав, братко — рече Темуге. — Кой може да каже в чий гер го е видял насред пожара?
Кокчу падна на колене, подобните му на куки ръце трепереха, докато загребваха шепи сняг.
— Вярно казва, господарю. Аз ти дадох всичко. Гери, коне, сол и кръв, всичко. Това не е истина.
— Не — промърмори Чингис. — Не е.
Шаманът се обърна ужасен към него и видя как мечът на хана се вдига високо във въздуха.
— Не бива да проливаш кръвта на шаман, господарю. Забранено е!
Не се обърна навреме да види как Хулун забива юмрук в лицето му. Ударът беше слаб, но Кокчу извика и падна по гръб в снега. Когато се изправи на колене срещу Хазар, военачалникът го изрита свирепо в ребрата.
Чингис стоеше абсолютно неподвижно и семейството му се обърна въпросително към него, когато остави меча си да падне на земята.
— Не можеш да го оставиш да живее, Темуджин — каза Хулун. Очите й бяха по-ярки, отколкото ги бяха виждали през целия ден. Част от някогашната й жизненост се бе върнала при вида на шамана, гърчещ се на този студен връх, и вече като че ли не усещаше вятъра. Чингис й подаде меча и задържа китката й, когато си помисли, че тя ще замахне с него.