Разкърши празните си ръце и Кокчу се сви уплашено пред него, уловен между краката на семейството, на което бе служил. Мислите му бясно препускаха и той трескаво търсеше нови думи. Глуповатото лице на Темуге беше пълно със съмнение и слабост и дори ханът бе оставил меча си. Все още имаше надежда.
— Нищо не съм правил, господарю. Който и да ти го е казал, е сгрешил и това не бива да коства живота ми или службата ми към теб. Умра ли тук, лош късмет ще те преследва до края на дните ти. Знаеш, че казвам истината.
Чингис посегна надолу и го сграбчи с ужасяваща сила. За миг Кокчу реши, че ще го вдигне на крака, и изохка от облекчение. Тогава усети как хватката на Чингис се прехвърля върху костеливия му крак. Силните пръсти хванаха капачката на коляното му и се забиха дълбоко в плътта. Шаманът започна да се съпротивлява диво, но Чингис изсумтя и го вдигна.
— Моля те, господарю, невинен съм! — извика Кокчу. Чингис вдигна шамана още по-високо и изведнъж го пусна, като в същото време падна на коляно. Кокчу улучи вдигнатия му крак. Всички чуха как гръбнакът му изхрущя и шаманът отвори беззвучно уста. Краката му увиснаха безжизнено, а ръцете задраскаха в снега на отслабващата светлина на слънцето. Темуге се извърна отвратен, но Хаджиун и Хазар продължаваха да гледат, сякаш бяха твърдо решени да запомнят всяка подробност.
Чингис коленичи до шамана и заговори тихо:
— В тези планини има вълци — рече той. — Някои от хората ми ги ловуват заради кожите им. Вълците ще те открият през нощта и отначало само ще гледат. Щом студът те отслаби, ще приближат и ще започнат да душат краката и ръцете ти. Ще се разбягат, когато извикаш и се раздвижиш, но няма да идат надалеч и ще се върнат с повече кураж. Когато започнат да те разкъсват, когато миризмата на кръв ги възбуди, мисли си за мен.
Стана и дивият поглед на шамана проследи движението му, размазан от сълзи. Челюстта му увисна, разкривайки кафявите зъби. Видя как Хулун прегръща Чингис и стиска рамото му, докато се връщаха обратно към конете. Не чуваше думите, които си разменяше семейството. Никога не беше изпитвал такава болка и всички трикове и ритуали, които знаеше, се сриваха пред пламъка, който бе лумнал в него.
После бързо се спусна мрак и той изстена, когато откри, че краката не му се подчиняват. Веднъж почти успя да се изправи в седнало положение, но нова вълна от болка го накара да изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, луната беше високо в небето и той чу скърцането на лапи по снега.
27.
След края на лятото Чингис остана в Самарканд, макар че военачалниците му продължаваха да вилнеят из района от негово име. Мерв, Нишапур, Балх и Ургандж паднаха бързо един след друг, а цялото им население бе изклано или поробено. Дори новината за смъртта на шаха и завръщането на Субодай и Джебе не повдигна особено духа му. Искаше му се да се върне в степите от детството си, но отхвърли тези мисли като проява на слабост. Сега имаше задача да научи Угедай да води, да му предаде всичко, което бе научил като хан през десетилетията войни. Беше си отмъстил хилядократно за обидите на шаха, но докато го правеше, откри толкова огромни земи, колкото не си бе и представял.
Чувстваше се като пуснат в кошара вълк и не можеше просто да поведе хората си към родината. Угедай щеше да управлява неговия народ, но имаше и други тронове. С подновена енергия Чингис обикаляше шахския дворец и града и научаваше всичко за начина, по който това място издържаше населението си.
Темуге му носеше нови карти, заловени или начертани от пленници. Всяка следваща разкриваше все повече и повече страната около Самарканд и самия свят. Чингис не можеше да повярва, че на юг има толкова огромни планини, че никой не ги е изкачвал, а въздухът там бил тъй рядък, че можел да убива. Слушаше за странни зверове и индийски принцове, пред които шахът на Хорезъм приличал на незначителен управител.
Повечето от жителите на Самарканд бяха пуснати да се върнат по домовете си. Другаде Чингис позволяваше на младите воини да се упражняват с мечове върху вързани пленници. Нямаше по-добър начин да им покаже какви поражения може да нанесе оръжието, а и това ги подготвяше за истинските сражения. В Самарканд улиците бяха пълни с хора, макар всички да се махаха от пътя му, когато обикаляше със стражи и карти. Любопитството му беше неутолимо, но когато вечер се връщаше в двореца, имаше чувството, че той го обгръща като гробница, в която едва успява да си поеме дъх. Беше изпратил съгледвач в планините, където бяха оставили Кокчу. Воинът се бе върнал с торба разцепени кокали и Чингис ги изгори в мангала. Дори това не му донесе покой. Каменните стени на двореца сякаш се надсмиваха на амбициите, построени върху хора и коне. Когато Угедай станеше хан, какво значение щеше да има дали баща му навремето е разрушил един град, или го е оставил непокътнат? Упражняваше се всяка сутрин с меча до изпотяване срещу най-добрите си стражи. Чувстваше се потиснат, когато виждаше колко много бързина е изгубил с годините. Издръжливостта му все още можеше да съперничи на тази на по-младите, но дясното коляно го болеше след упражненията и очите му не виждаха така добре в далечината, както навремето.