Една сутрин, в която се долавяше първият полъх на четвъртата зима, откакто беше в Хорезъм, Чингис отмаряше с ръце на коленете, след като се бе бил с един двадесет и шест годишен воин, докато и двамата вече не можеха да помръднат.
— Ако те нападне сега, с теб е свършено, стари приятелю. Винаги си оставяй по мъничко сила, стига да можеш.
Чингис вдигна изненадано глава и на лицето му бавно се появи усмивка при вида на жилавия старец в края на ринга. Арслан беше силно загорял и тънък като пръчка, но за Чингис видът му бе удоволствие, каквото не бе очаквал да изпита отново.
Ханът хвърли поглед към противника си, който едва си поемаше дъх, но стоеше с готов меч.
— Надявам се да изненадам младия тигър, щом ми обърне гръб — рече той. — Радвам се да те видя. Мислех си, че ти харесва да бъдеш с жена си и козите.
Арслан кимна.
— Козите бяха издавени от вълци. Явно не ставам за пастир. — Пристъпи на каменния ринг и сграбчи ръката на Чингис по познатия начин, докато очите му преценяваха промените в хана.
Чингис видя, че старият военачалник е покрит с прах от месеците яздене. Стисна по-силно, показвайки задоволството си.
— Яж с мен довечера. Искам да чуя за родните степи.
Арслан сви рамене.
— Все са си същите. От запад до изток дзинските търговци не смеят да пресекат земите ти, без да искат разрешение от някоя от крайпътните станции. Цари мир, макар да има глупаци, които казват, че няма да се върнеш и че армиите на шаха ще ти приседнат. — Арслан се усмихна, щом си спомни търговеца от Си Ся и как му се бе изсмял в лицето. Чингис беше труден за убиване, какъвто си бе открай време.
— Искам да чуя всичко. Ще поканя Джелме да се присъедини към нас — рече Чингис.
Арслан грейна, щом чу името на сина си.
— Много искам да го видя — отвърна той. — И внуците, които не познавам.
Чингис леко трепна. Жената на Толуй беше родила втория си син няколко месеца след първородния на Чагатай. Той вече беше станал три пъти дядо, макар че част от него никак не изпитваше радост от това.
— И моите синове вече са татковци — каза той. — Дори малкият Толуй има две момчета в гера си.
Арслан се усмихна. Разбираше Чингис по-добре, отколкото той подозираше.
— Родът трябва да продължи, приятелю. И те някой ден ще бъдат ханове. Как ги е нарекъл Толуй?
— Аз нарекох първия Монгке. А той кръсти втория Кублай. Имат моите очи.
Със странно чувство за гордост Чингис показа Самарканд на човека, който щеше да управлява града. Арслан бе запленен от водоснабдителната система и пазарите с тяхната сложна мрежа доставчици, докарващи стоки от хиляди мили. Чингис междувременно бе открил златните мини, които пълнеха хазната на шаха. Първоначалните стражи бяха избити и мините — разграбени, когато той осъзна значението им на картите. После прати в тях нови работници и някои от най-умните си млади воини, за да се научат как да извличат злато и сребро от земята. Откри, че това е една от добрите страни на града. Можеше да поддържа повече хора, отколкото познатият начин на живот в равнините. И тези хора можеха да се използват за издигането на други, може би дори още по-големи неща.
— Ще трябва да видиш мината — каза Чингис на Арслан. — Копали са в земята като мармоти и са построили огромни пещи, за да отделят среброто и златото от скалата. Повече от хиляда души копаят, а още толкова и половина отгоре разбиват скалата на прах. Като същински мравуняк е, но от него излиза металът, благодарение на който действа градът. Всичко останало се върти около него. Понякога ми се струва, че съвсем скоро ще разбера как са започнали да ценят метала. Той изглежда като нещо изградено на лъжи и обещания, но по някакъв начин действа.