Арслан кимна, но повече наблюдаваше Чингис, отколкото слушаше — и без това тези неща не му бяха особена грижа. Беше се отзовал на призива му, защото знаеше, че Чингис едва ли би го повикал без основателна причина. Тепърва трябваше да разбере защо градовете изведнъж са станали толкова важни за по-младия мъж. В продължение на два дни обикаля с Чингис Самарканд и двамата разговаряха. Не пропусна да долови вътрешното напрежение на хана. Жената на Арслан бе получила стаи в двореца и изглеждаше омаяна от огромните бани и дзинските роби, които й беше осигурил Чингис. Самият Арслан с интерес забеляза, че нито една от жените на Чингис не е напуснала лагера от гери извън града.
На третия ден по пладне ханът спря край един пазар и седна с Арслан на някаква стара пейка. Сергиите бяха пълни с народ, а собствениците им се изнервиха от присъствието на монголи сред тях. Двамата мъже се настаниха удобно и отпращаха онези, които идваха да им предложат плодови сокове или солен хляб и месо.
— Самарканд е чудесен град, Чингис — рече Арслан. — Но преди ти не се интересуваше от градове. Видях, че се взираш към лагера всеки път, когато ходим по стената, и не ми се вярва, че ще се задържиш дълго тук. Кажи ми защо аз трябва да го направя.
Чингис скри усмивката си. Старецът не бе изгубил острия си ум през годините, в които го нямаше.
— По едно време си мислех, че трябва да превзема градове за моя народ, Арслан. Че това ще е бъдещето ни. — Поклати глава. — Но не е, поне за мен. Вярно, това място си има своята красота. Може би е най-доброто гнездо на плъхове, което съм виждал някога. Помислих си, че ако наистина разбера начина, по който работи, може би ще мога да управлявам от някой град и да прекарам последните си дни в мир, докато синовете и внуците ми продължават да завладяват. — Чингис потръпна, сякаш бе духнал студен вятър. — Не мога. Ако чувстваш същото, можеш да си тръгнеш и да се върнеш в степите с моята благословия. Ще унищожа Самарканд и ще продължа нататък.
Арслан се огледа. Не му харесваше да бъде заобиколен от толкова много хора. Бяха навсякъде и близостта им бе смущаваща за човек, прекарал голяма част от живота си в откритите степи само със син или жена. Предполагаше, че Самарканд не е място за воин, макар и да ставаше за един старец. Със сигурност жена му мислеше същото. Арслан не бе сигурен дали би могъл изобщо да се почувства спокоен тук, но чувстваше, че Чингис се стреми към нещо и се помъчи да го разбере.
— Навремето се интересуваше само от разрушаването на градове — рече най-сетне той.
— Тогава бях по-млад — отвърна Чингис. — Мислех си, че човек трябва да хвърли най-добрите си години срещу враговете и след това да умре, обичан от своите и мразен от другите. — Засмя се. — Все още го мисля, но когато си отида, градовете ще бъдат построени отново и няма да ме запомнят.
Арслан примигна изненадан от думите на великия хан, когото бе познавал почти от момче.
— Какво значение има това? — невярващо попита той. — Май прекалено много си слушал Темуге. Той все дърдори за нуждата от история и записи.
Чингис махна нетърпеливо с ръка. Разговорът беше на път да кривне в друга посока.
— Не, не е от Темуге. Цял живот съм се сражавал и ще продължа да се сражавам, докато не остарея и остана без сили. Тогава синовете ми ще владеят още по-обширни земи, както и техните синове след тях. Това е пътят, който положихме заедно, Арслан, когато ме държеше единствено омразата и Елук владееше вълците.
Забеляза изумлението на Арслан и продължи, като се мъчеше да намери подходящи думи за смътните си идеи.
— Хората в този град не ловуват, за да ядат, Арслан. Живеят по-дълго от нас и вярно, животът им е по-изнежен, но пък само в това няма нищо лошо.
Арслан изсумтя и го прекъсна, без да го е грижа за гневното пламъче, което предизвика. От много време никой не беше прекъсвал Чингис, дори най-близките му роднини.
— Докато не дойдем и не избием техните крале и шахове и не съборим стените им — рече Арслан. — Ти най-добре от всички показа слабостта на градовете, а сега ги приемаш? Сигурно ще си издигнеш и статуи като онези до стените. Тогава всеки ще може да погледне каменното лице и да каже: — „Това е Чингис“. Така ли е?
Ханът стоеше абсолютно неподвижно, докато говореше, а пръстите на дясната му ръка тихо барабаняха по дървената пейка. Арслан долови излъчващата се от него заплаха, но не се боеше от никого и отказа да се свие уплашен.