— Като теб — тихо рече Чингис.
Юсуф се изсмя пресилено, макар да прозвуча някак кухо.
— Аз съм ти верен, господарю. Питай военачалниците си Субодай и Джебе. — Тупна се в гърдите. — Моята вярност е единствено към теб.
Чингис изсумтя на лъжата му. Какво друго би могъл да каже младият мъж, дори и да беше хашишин? Идеята, че всеки арабин в лагера може да е убиец, беше обезпокоителна. Имаше жени и малки деца, а също и братя. Можеше да се пази от войски, но не и от врагове, които идват в нощта и дават живота си, за да вземат неговия.
Спомни си дзинския убиец, който бе дошъл от Йенкин, за да го убие в гера му. Късметът го беше спасил онази нощ, при това му се размина на косъм. Отровното острие му бе причинило повече болка и слабост от всичко, което беше познавал дотогава. Само мисълта за това го накара да се изпоти, докато гледаше младия арабин. Запита се дали не е по-добре Юсуф да бъде държан надалеч от жените и децата. Хората му можеха за нула време да го накарат да каже всичко, което му трябва.
Юсуф се сви под свирепия му поглед и всичките му сетива закрещяха, че се намира в ужасна опасност. С огромни усилия се сдържа да не се втурне навън от гера към коня си. Само фактът, че монголите могат да настигнат всеки, който е жив, го задържа на място. Каруцата се раздруса, когато колелата й минаха през някакъв коловоз, и Юсуф едва не извика.
— Ще попитам, господарю. Обещавам ти. Ако ми попадне някой, който знае как да ги намеря, ще ти го пратя.
Готов беше да стори всичко, което ще го направи по-ценен за хана, докато е жив. Не го беше грижа дали монголите ще унищожат хашишините. Важното бе в края на клането Юсуф Алгани да остане на крака. В края на краищата, те бяха исмаилити — шиитски сектанти, които дори не могат да се нарекат истински мюсюлмани. Не чувстваше никаква лоялност към тях.
Чингис изсумтя, като продължаваше да си играе с ножа.
— Добре тогава, Юсуф. Направи го и ми съобщи всичко, което чуеш. Аз ще търся по други начини.
Младият мъж усети, че това е краят на разговора, и побърза да си тръгне. Останал сам, Чингис изруга под нос. Метна ножа, той се заби в централния прът и остана да трепти там. Можеше да унищожава градове, които се намираха там, където може да ги вижда. Можеше да разбива и войски, и държави. От мисълта за нахвърлящи се върху му в нощта безумни убийци му идеше да удари някого. Как би могъл да защити семейството си от подобни хора? Как можеше да опази наследника си Угедай? Имаше само един начин. Пресегна се към ножа и го измъкна. Трябва да ги намери и да ги изкара навън, където и да се намират. Ако се придвижваха като сънародниците му, щеше да ги открие. Ако имаха дом, щеше да го унищожи. Завладяването на градове можеше да почака.
Прати да повикат военачалниците му и те се събраха в гера, преди слънцето да залезе.
— Ето какви са заповедите ми — каза Чингис. — Ще остана с един туман да пазя семействата. Ако дойдат за мен тук, ще бъда готов. Вие тръгвате във всички посоки. Намирате каквото можете за тези хашишини и се връщате. Тях ги наемат богаташи, така че ще трябва да разбиете богати градчета и градове, за да се доберете до тези хора. Не вземайте никакви пленници освен онези, които твърдят, че знаят нещо. Искам да знам къде се намират.
— Новината за подкуп ще се разпространи толкова бързо, колкото можем да препускаме — рече Субодай. — Имаме каруци злато и нефрит, които могат да свършат работа. С твое позволение, господарю, ще обещая голяма сума на всеки, който може да ни каже къде се обучават хашишините. Имаме достатъчно, за да изкушим дори принцове.
Чингис махна одобрително с ръка.
— Ако искаш, предлагай и да пощадиш градовете, които ни дадат тази информация. Не ме интересува как ще го направиш. И вземете със себе си арабите от лагера. Не искам никого от тях наблизо, докато не сме унищожили тази заплаха. Дотогава всичко друго е без значение. Шахът е мъртъв, Субодай. Това е единствената заплаха, пред която сме изправени.
Джелауддин чувстваше вълнението на тълпата, сякаш държеше в ръката си сърцата на хората. Беше ги накарал да попиват всяка негова дума и усещането бе колкото опияняващо, толкова и ново. В армията на баща си бе имал вземане-даване с хора, които вече бяха дали клетва за вярност. Никога не му се беше налагало да ги наема или да ги убеждава за своята кауза. Откритието, че има този талант, че е истински гений в тази област, го бе изненадало почти колкото и братята му.