Чагатай беше тръгнал на север със Субодай почти по същия път, по който военачалникът бе преследвал шаха. В подножието на една стръмна планина откриха малко село и го изгориха до основи, след което продължиха към следващото. Там се срещнаха с първенците, които замолиха за среща насаме. Субодай я уреди и след като чу какво имат да кажат, един от тях не се прибра в дома си. Вместо това замина с монголския военачалник, който препусна с пълна скорост обратно към Чингис. Когато пристигнаха при хана, трима други вече бяха тук да вземат златото, всеки с различна версия за местоположението на хашишините.
Чингис посрещна Субодай с уморена физиономия.
— Още един ли, Субодай?
Възбудата на военачалника се изпари.
— И други ли има? — попита той.
Чингис кимна.
— Или са крадци, които си мислят, че ще им дам каруци със злато срещу лъжи, или хашишините са подшушнали различни места къде ли не. Ако съществуват толкова отдавна, колкото твърди Юсуф, по-скоро е второто.
— Водя един, който твърди, че знае, господарю. Не мисля, че е глупак или крадец като останалите.
Чингис вдигна вежди. Преценките на Субодай рядко бяха погрешни.
— Доведи го в гера, но първо да го претърсят за оръжие — отвърна той.
Субодай доведе Юсуф да превежда, все още потънал в прах от дългото препускане обратно към лагера. Селският старейшина беше ужасно нервен, когато застана пред хана. По лицето му се лееше пот и в затвореното пространство от него се носеше силна миризма на екскременти и чесън. Чингис задиша по-плитко, когато онзи го приближи.
— Е? Казал си на военачалника ми, че знаеш нещо — рязко каза той, уморен от хората, които бяха застанали пред него с жълто пламъче в очите. Изчака нетърпеливо Юсуф да преведе думите му и непознатият кимна, вече съвсем обхванат от ужас. Трима мъртъвци лежаха в плитка яма отвън. Чингис се беше погрижил този да види обърнатите им нагоре лица, докато влизаше в ханския гер. Това обясняваше и противната воня, която се стелеше около него като мъгла.
— Сестра ми живее в едно село в планината, господарю, може би на два дни път на север от мястото, където попаднах на хората ти.
Преглътна нервно, докато Юсуф превеждаше, и Чингис му метна мях айраг, за да прочисти гърлото си. Човекът пи и се задави — беше помислил, че му дават вода. Лицето му се изчерви и трябваше да го потупат по гърба, за да може да продължи.
— Съжалявам, господарю. Силните питиета са ми забранени — изохка той.
Юсуф се ухили, докато превеждаше.
— Кажи му, че това не е силно — изръмжа Чингис. — И му кажи да говори, преди да съм заповядал да го хвърлят в ямата и да го заровят жив.
Когато Юсуф привърши с превода, дребният мъж бе съвсем пребледнял и вече бръщолевеше:
— Сестра ми казва, че в планините живеят мъже и вземат храна и прислуга от селото. Не отговарят пред никого, господарю, но тя казва, че понякога качвали с каруци камъни горе към върховете.
Докато слушаше Юсуф, Чингис се раздразни още повече.
— Питай го дали това е всичко, което знае. Не е достатъчно.
Арабинът пребледня още повече и поклати глава.
— Каза ми, че веднъж, преди три или четири години, двама младежи от селото проследили каруците. Не се върнали, господарю. Били намерени мъртви, когато семействата им тръгнали да ги търсят. С прерязани гърла.
Чингис впери поглед в него, щом чу края на превода. Не беше потвърждение, но все пак бе най-обещаващото от всички небивалици, които му се беше наложило да слуша.
— Възможно е, Субодай. Прав си бил да го доведеш. Дай му каруца със злато и два вола, които да я теглят. — Замисли се за момент. — Двамата с теб потегляме на север, Субодай. Той ще дойде с нас до селото на сестра си. Ако намерим каквото ни трябва, може да вземе златото. Ако не, да се прости с живота си.
Дребният мъж изслуша Юсуф и рухна на колене от облекчение.
— Благодаря, господарю — извика той, докато Чингис излизаше от гера, вече зает с планове за атака.
29.
Чингис се принуди да запази търпение, докато се приготвяше за борба с враг, срещу какъвто не се бе изправял никога досега. Премести семействата обратно до Самарканд и остави Джелме и Хаджиун да ги защитават. Джелме дойде лично да му благодари за назначението, което накара Чингис да примигне, но той бързо прикри изненадата си. Изобщо не му беше минало през ума, че военачалникът би предпочел да прекара известно време с баща си в града, вместо да преследва хашишините, които ги заплашваха.