За тази цел взе собствения си туман и този на Субодай. Най-добрата част от двадесетте хиляди мъже все още представляваше сила, която го изпълваше с благоговение, особено когато си припомнеше първите си разбойнически отряди от по няколко дузини ездачи. С тях можеше да събори планини, ако се наложи. Въпреки броя си те можеха да изминават между шейсет и осемдесет мили на ден, ако пътуваха без багаж, но Чингис нямаше представа какво ги чака. Занаятчиите от Самарканд бяха тук и той им нареди да приготвят обсадни машини и нови каруци, в които товареха и връзваха здраво всичко, което би могло да им потрябва. Ханът се бе превърнал в кълбо от енергия, докато планираше нападението, и никой от хората му не се съмняваше колко сериозно е приел заплахата. От всички в племената Чингис най-добре осъзнаваше опасността от убийците и с нетърпение очакваше да ги удари.
Новите каруци имаха силни колела със спици като докараните от Субодай от Рус, но въпреки това стенеха и скърцаха, когато двата тумана най-сетне потеглиха. Въпреки че се подготвяха цял месец, Джучи не се беше върнал в лагера. Може би все още търсеше информация за хашишините, но събитията вече се бяха развили. Чингис прати двама воини на изток след него и още двама след Хазар. Районът бе пълен с богати градове и ханът знаеше, че Хазар и Джучи ще ги превземат с удоволствие, докато самият той издирва хашишините.
Чагатай беше поискал да помогне на баща си в търсенето на планинската твърдина, но Чингис му беше отказал. Нищо от наученото за хашишините не говореше, че са многобройни. Силата им бе в потайността и ханът очакваше, че щом ги разкрие, ще ги разпердушини, като забит нож в термитник. Чагатай беше все още в немилост и Чингис почти не можеше да го гледа, без гневът и разбитите надежди да му проличат. Никак не му бе лесно да вземе решението да издигне Угедай. Мисълта за завещанието беше тревожила хана месеци наред, но той много по-отдавна смяташе, че Чагатай ще бъде наследникът. Не че съжаляваше — никак даже. Решението беше взето. Чингис обаче познаваше добре характера си. Знаеше, че ако Чагатай покаже и най-малкото негодувание, като едното нищо щеше да го убие.
Вместо това Чингис го прати на юг с Джебе да разори страната от негово име. Всичките му военачалници бяха предупредени да не допускат прекалено близо араби до себе си, дори онези, на които се доверяваха като преводачи. Самият Чингис остави почти всички свои зад стените на Самарканд и им забрани да доближават лагера. Арслан щеше да бъде безпощаден към всеки, който престъпи заповедта, и Чингис потегли на север спокоен, че е осигурил по всякакъв начин безопасността на хората си.
С натоварените каруци едва успяваха да изминат по тридесет мили на ден, като тръгваха по зазоряване и яздеха бавно през всички светли часове. Оставиха зад себе си зелените поля около Самарканд и прекараха каруците през един плитък брод на северната река, след което се озоваха в земи с прах и оскъдна трева, хълмове и долини.
На четвъртия ден Чингис вече бе извън себе си от мудното темпо. Яздеше напред-назад край върволицата каруци и подканваше водачите им да бързат колкото се може повече. Онова, което в Самарканд му се бе сторило здрав разум и сдържаност, сега подяждаше увереността му. Хашишините със сигурност знаеха, че идва. Тревожеше се, че те просто ще изоставят крепостта си в планината и ще я намери празна.
Субодай споделяше това мнение, макар да не каза нищо — знаеше, че добрият военачалник не критикува хана дори пред онези, на които има доверие. Въпреки това бе убеден, че този път Чингис не се беше справил добре. Единственото, което можеше да свърши работа, беше внезапен удар в сърцето на хашишините, преди още да са разбрали, че враговете им са в района. Бавно движещият се керван бе на практика противоположното на онова, което искаше Субодай. Като караха само на съсирена кръв и кобилешко мляко, той и хората му бяха стигнали от планините до Чингис за дванадесет дни. А ето че вече минаваше почти цял месец и Субодай хвърляше погледи към луната с все повече и повече опасения.
Когато стигнаха до последното село, което бяха опустошили, Субодай вече планираше какво да правят, ако хашишините са изчезнали. Този път Чингис не спря, макар че някакви изпоцапани с пепел фигури се ровеха в развалините и търсеха останали ценности. Монголските тумани минаха покрай тях, без изобщо да им обърнат внимание.