Планините се показаха дни преди да стигнат подножието им. В отговор на собствената си неспокойна енергия Субодай си издейства от Чингис разрешение да излезе със съгледвачите и да потърси още информация. Откри второто село, когато каруците бяха на четиридесет мили и на повече от един ден път зад него. Именно тук Субодай се беше срещнал със селските първенци и бе взел човека, когото изправи пред Чингис.
В селото вече не живееше никой. Сърцето на Субодай се сви, докато минаваше покрай изкормените постройки, които някога бяха домове. Това не бе дело на неговите хора и тук не се виждаха дори хлапета, претърсващи руините за храна и монети. Ако му трябваше някакво последно доказателство, че хашишините са тук, намери го в лежащите навсякъде трупове, наръгани и изгорени там, където бяха паднали. Само мухи, птици и подивели кучета живееха в селото. Бръмченето и пляскането на криле се чуваше навсякъде около него и тварите политаха на черни облаци, когато конят му минаваше през развалините.
Чингис дойде, щом Субодай му прати вест за случилото се. Запази студената си физиономия, докато приближаваше военачалника, и трепна само веднъж, когато на устните му кацна муха.
— Това е предупреждение — рече Субодай.
Чингис сви рамене.
— Предупреждение или наказание. Някой те е видял да говориш с търговеца. — Засмя се, когато си представи как човекът пътува насам с каруцата злато, без да подозира нищо. Внезапното му богатство не струваше абсолютно нищо на място като това.
— Можем да открием същото в следващото село нагоре, за което говореше. Онова, в което живее сестра му.
Чингис кимна. Не го вълнуваше особено, че селяните са били избити. Ако изгорените къщи наистина целяха да го предупредят, малцина на този свят биха приели подобна заплаха така леко като него. Беше виждал много по-лоши неща през годините. Това припомни на Чингис нещо, което казваше майка му навремето, когато беше момче. Усмихна се.
— Родил съм се със съсирек в дясната ръка, Субодай. Винаги съм вървял със смъртта. Ако изобщо ме познават, те го знаят. Това тук не е предупреждение за мен, а за всеки, на когото би могло да мине през ума да има вземане-даване с мен. — Намръщи се и забарабани с пръсти по седлото. — Подобно нещо бих направил и аз, ако напусках района.
Субодай кимна. Знаеше, че на хана не му е нужно неговото съгласие.
— Въпреки, това трябва да продължим напред и да видим къде се крият, дори вече да ги няма — рече кисело Чингис.
Субодай сведе глава и свирна на съгледвачите да го последват в планината. Селото на сестрата беше на един ден път за бързо движещ се воин и може би на три дни за каруците. Навсякъде трябваше да се провери за засади и Субодай потисна желанието си да препусне напред и да види дали хашишините не са оставили някого след себе си. Нататък планините бяха стръмни и само една тясна пътека водеше съгледвачите през дълбоките долини и върховете. Районът беше тежък за нападение и притеснително лесен за отбрана. Тук дори звуците бяха приглушени, поглъщаха ги стръмните склонове от двете страни, така че конските копита се чуваха като ехо, а останалият свят сякаш съвсем замлъкваше. Субодай яздеше предпазливо, готов всеки момент да грабне лъка или меча.
Джучи спря тумана си, щом чу рога на съгледвача. Беше препускал здравата повече от месец и бе проникнал дълбоко на изток — толкова далеч, че бе сигурен, че родните степи се намират на около хиляда мили на север. След тях светът беше безкраен и дори Субодай не го бе нанесъл на картите си.
Знаеше, че баща му рано или късно ще прати хора подире му. Част от него мислеше да обърне на север още преди да стигне дотук, макар че това едва ли щеше да има значение. Всеки съгледвач можеше да проследи и самотен ездач, какво остава за седемте хиляди от тумана му. И слепец можеше да върви по следата, която оставяха зад себе си. Ако имаше дъждове, отпечатъците им щяха да бъдат отмити, но за съжаление на Джучи небето си остана студено и синьо през цялото време, почти без никакви облаци.
Воините оставиха понитата си да пасат сухата трева, докато чакаха нови заповеди. Междувременно бяха доволни и спокойни, без да се замислят за бъдещето повече от глутница диви кучета. Джучи не знаеше дали са доловили вътрешната му борба. Понякога му се струваше, че трябва да знаят. Погледите им изглеждаха будни, но вероятно просто си въобразяваше. Когато съгледвачите на хана приближиха, Джучи събра всичките си командири, от най-висшия до десетниците. Всички те бяха присъствали на събирането в двореца на Самарканд и бяха положили клетва да почетат Угедай като хан и думите все още бяха свежи в умовете им. Не знаеше каква ще е тяхната реакция.