— Щом приключим със съгледвачите, ще уведомя хората — рече той.
— Военачалнико — обади се Шен Ту. — Ако някои от тях решат да не дойдат и да се върнат при хана, ще ни предадат.
Джучи погледна в тъмните очи на мъжа. Отдавна беше обмислял плановете си. Част от него знаеше, че тези хора трябва да бъдат убити. По-безопасно беше да остави съгледвачите живи, отколкото да позволи на хората си да се върнат при Чингис. Ако пощадеше живота им, собствените му шансове за оцеляване ставаха нищожни. Знаеше, че баща му ще вземе решение на мига, но въпреки това се колебаеше. Чувстваше върху себе си погледите на всички командири, които стояха и очакваха заповедите му.
— Няма да ги спра, Шен Ту — рече той. — Ако някой пожелае да се върне при семейството си, ще го пусна да си иде.
Шен Ту трепна.
— Да видим какво ще стане, господарю. Ако са само неколцина, мога да пратя мъже с лъкове да се погрижат за тях.
Джучи се усмихна на непреклонната вярност на дзинския командир. Сърцето му се изпълваше, докато оглеждаше събралите се край реката.
— Ще убия съгледвачите, а по-нататък ще видим.
30.
Селото в планината беше недокоснато. Три дни Субодай беше яздил с Чингис и туманите, като понякога минаваха по тесни пътеки, широки само колкото три коня. Монголите не разбираха как изобщо е възможно на подобно място да има село, но по пладне на третия ден настигнаха тежко натоварена каруца, теглена от муле. От едната страна на пътя имаше пропаст и туманите не можеха да минат безопасно, така че Джебе принуди собственика да освободи мулето, след което хората му избутаха каруцата през ръба. Субодай я гледаше с интерес как пада, докато не се разби на трески върху скалите долу, пръскайки навсякъде жито и платове.
Ужасеният собственик не посмя да протестира и Субодай му хвърли кесия злато за стоицизма, който най-накрая не издържа, когато човекът осъзна, че държи в ръцете си богатство, каквото не бе виждал до този момент.
Самото село бе построено от планински камъни. Къщите и единствената улица бяха от обработени блокове с цвета на скалите и се смесваха с тях като естествени образувания. Зад малката купчинка постройки от зашеметяваща височина падаше тънка струя вода и във въздуха се стелеше мъгла. Кокошки ровеха в прахта, а хората се взираха ужасени в приближаващите монголи, след което свеждаха глави и бързаха да се скрият.
Субодай наблюдаваше с интерес всичко това, макар безпокойството да не го напускаше нито за миг. Воини и каруци се точеха много мили по планинския път и ако се стигнеше до битка, само онези отпред щяха да бъдат в състояние да се сражават. Теренът принуждаваше военачалника да нарушава всяко военно правило, което бе спазвал през годините, и той не можеше да се успокои, докато яздеше по улицата с Чингис.
Изпрати съгледвач да доведе мъжа, чиято сестра живееше тук. С него дойдоха и дузина воини, за да донесат златото и да бутнат каруцата в пропастта. Ако не го бяха сторили, тя щеше да препречи пътя на всички отзад и да раздели войската на две. Положението беше такова, че Субодай не виждаше как да осигури припаси от задната част на колоната. Нямаше широко пространство и върволицата каруци трябваше да остане зад воините. Субодай се измъчваше от разположението и терена. Не понасяше начина, по който планината държеше хората му в една дълга и уязвима колона.
Търговецът пристигна и едва не избухна в сълзи, щом видя непокътнатото село — дни наред бе живял в страх, че го е сполетяла участта на неговото собствено. Бързо намери дома на сестра си и се опита да успокои ужаса й от мотаещите се навън монголи. Жената гледаше с увиснала челюст как воините стоварват торби със златни монети на прага й, но гледката не я успокои. Вместо това пребледняваше все повече и повече, докато купчината растеше. Когато воините отстъпиха назад, тя зашлеви брат си през лицето и се опита да затвори вратата под носа му.
— Ти ме уби, глупако! — изпищя жената, докато двамата се бореха на прага. Мъжът отстъпи назад, изумен от яростта й. Вратата тутакси се затръшна и всички чуха плача й отвътре.
— Ама че трогателно — промърмори Чингис на Субодай.
Субодай не се усмихна. Селото бе заобиколено от скалисти чукари и той беше уверен, че ги наблюдават. Плачещата жена със сигурност беше на същото мнение. Субодай бе забелязал как погледът й се стрелка нагоре към върховете в мига преди да затвори вратата пред брат си. Вдигна глава и огледа внимателно всяка височина, но нищо не помръдваше.