— Не ми харесва това място — рече Субодай. — Селото съществува, за да служи на хашишините. Сигурен съм. Защо иначе ще бъде на такова затънтено място? И как изобщо плащат за продуктите, дето им ги карат с каруци?
Приближи коня си към Чингис. Имаше чувството, че тясната улица го държи като в капан. Една-единствена точно пусната стрела би могла да сложи край на всичко, ако местните са достатъчно глупави или отчаяни.
— Не бива да спираме тук, господарю хан — каза той. — Нагоре има два пътя, а надолу е само един. Нека пратя съгледвачи да видят накъде водят.
Чингис кимна и в същия миг зазвъня камбана. Звукът й бе приглушен, но отекваше. Монголите грабнаха лъкове и мечове преди звукът да утихне и трепнаха шокирани, когато вратите на къщите рязко се отвориха и навън се втурнаха въоръжени мъже и жени.
Само за миг смълчаното и пусто село се превърна в кърваво бойно поле. Конят на Субодай изрита някаква жена зад него и тя полетя във въздуха. Целта им беше Чингис, който тъкмо замахваше мощно с меча си към врата на един крещящ младеж.
За изненада на Субодай селяните бяха твърдо решени и отчаяни. Хората му имаха опит в справянето с бунтуващи се тълпи, но насилието не можеше да бъде обуздано с шока на внезапното кръвопролитие. Видя как умиращ мъж със стрела в гърдите смъква един от воините му от седлото. Някои от селяните крещяха през цялото време, докато се биеха. Ревът от стотици гърла беше почти болезнен и отекваше във възвишенията наоколо. Но местните хора не бяха воини. Субодай пое удар от дълъг нож с бронираната си подлакътница и със същата ръка нанесе къс друг, който счупи челюстта на нападателя. Селяните не можеха да се защитят от бронираните мъже и единствено свирепостта им ги правеше неудържими. Субодай се биеше с маниакална концентрация и рискуваше живота си, за да предпази Чингис. Останаха сами само за няколко мига, докато воините от тумана се мъчеха да стигнат до хана и да го наобиколят с насочени мечове и лъкове. Стрели изсъскваха през гърлата на всеки, който помръднеше, и железният кръг си проби път през тях, като държеше Чингис в центъра.
Слънцето почти не беше помръднало в небето, а улиците вече бяха покрити с мъртъвци. Сред тях лежеше и сестрата на търговеца, която падна с първите съсечени. Брат й бе оцелял и коленичи до изкорменото й тяло, като плачеше открито. Когато един от воините слезе от коня да свали дрехата й, мъжът оказа кратка и яростна съпротива, преди да получи удар и да падне по гръб. Нито един нямаше знака на спокойствието на гърлото си.
Субодай се наведе напред в седлото, задъхан от напрежение и от облекчение, че е оцелял. Наистина мразеше надвисналите канари и сега още по-силно усещаше наблюдаващите го погледи.
— Ако не са хашишини, защо им трябваше да ни нападат така безогледно? — остро попита той един от мингхан командирите. Естествено, човекът не можеше да отговори и затова само сведе глава и извърна поглед.
Чингис приближи понито си до Субодай, докато военачалникът се взираше около себе си, все още потресен от случилото се.
— Сигурно им е било наредено да застанат на пътя ни — нехайно рече ханът. Беше влудяващо спокоен и дори не се бе задъхал. — Биха се справили много добре срещу крадци или банда разбойници. Нужна ти е решителна войска, ако искаш да минеш през селото и да се добереш до твърдината на врага. — Ухили се. — За щастие аз имам такава войска. Прати съгледвачите си, Субодай. Намери пътя.
Под жълтия поглед на хана Субодай бързо се взе в ръце и прати два арбана от по десет души да препуснат по-навътре в планината. Двата пътя завиваха рязко съвсем малко по-нагоре, така че воините бързо изчезнаха. Той заповяда на останалите да претърсят всяка къща и да се уверят, че не ги чакат нови изненади.
— Надявам се това да означава, че хашишините не са изоставили дома си — рече той.
Чингис грейна още повече при тази мисъл.
Вечерта хората на Субодай вече бяха натрупали мъртвите в края на селото, до ледения водопад. Там имаше вир, след който водата продължаваше пътя си надолу по скалите. Субодай организира напояването на конете — влудяващо бавна и мъчна, но жизненоважна задача. За онези, които бяха твърде много назад, използваха кофи от селото и на воините им се наложи да изминават мили с тях. Мнозина бяха принудени да спят на тесния път, само на няколко стъпки от дълбоки пропасти. Никой не възрази — поне не толкова високо, че генералът да чуе. Приеха участта си, както го правеха винаги.