Старецът сви рамене.
— Разбира се, че ще го направиш. Разрушението е единственото, което знаеш.
Субодай стоеше съвсем наблизо, надвиснал над мъжа на пейката и готов да го убие при първото рязко движение. Седящият не изглеждаше заплашително, но очите под гъстите вежди бяха тъмни и раменете му изглеждаха масивни въпреки бръчките на старостта по лицето. С периферното си зрение Субодай видя Чингис да прибира меча в ножницата си и когато ханът седна на пейката, изпъшка с облекчение.
— И въпреки това съм изненадан, че не си избягал — рече Чингис.
Стареца се засмя.
— Когато посветиш живота си на това да построиш нещо, може би ще разбереш. Не зная. — В гласа му се долови горчивина, когато продължи. — Не, няма да разбереш. Дори и тогава.
Чингис се усмихна, след което избухна в тъй бурен смях, че му се наложи да избърше сълзите от очите си. Стареца го гледаше и лицето му се изкриви в маска на омраза.
— Ох, добре ми дойде — рече Чингис. — Имах нужда да седна в градина насред мъртви жени и един хашишин да ми казва, че не съм построил нищо през живота си.
Отново се разсмя и дори Субодай се усмихна, макар че продължаваше да бъде нащрек.
Планинския старец искаше да излее презрението си към хана, преди да умре с непокътната чест. Пламна, когато онзи се изсмя в лицето му, и хладното му чувство за превъзходство се изпари.
— Да не мислиш, че си постигнал нещо в живота си? — изсъска той. — Да не мислиш, че ще те запомнят?
Чингис поклати глава, готов отново да избухне в смях. Стана, като все още се подсмиваше.
— Субодай, би ли убил стария глупак вместо мен? Той е просто торба с пръдня.
Хашишинът запръска слюнка от ярост и понечи да отговори, но Субодай го съсече и го остави да се дави в собствената си кръв. Чингис вече го беше изхвърлил от мислите си.
— Унищожили са селото, за да ме предупредят, Субодай. Не мога да им отвърна с по-малко, ако някой от тях е оцелял. Искам да запомнят цената на това, че ме нападнаха. Кажи на хората да започнат от покрива и да хвърлят керемидите и камъните в пропастта. Не искам и помен да остане, че са имали дом на това място.
Субодай кимна и сведе глава.
— Твоя воля, господарю хан.
Джелауддин запали конус тамян в памет на баща си. Точно една година беше минала от смъртта му. Братята видяха сълзи в очите му, когато се изправи и заговори тихо в сутрешния ветрец.
— Кой ще съживи костите, след като станат на пръст? Ще ги съживи онзи, който ги сътвори първия път.
Замълча, отпусна се на колене и опря чело в земята, отдавайки почит на шаха, който в смъртта си бе станал пътеводна светлина за последователите на своя син.
Джелауддин знаеше, че се е променил през годината след отчаянието на мъничкия каспийски остров. Беше открил тези думи и мнозина от онези, които бяха дошли да защитят вярата, го смятаха за свят човек. Броят им се бе умножил, бяха пътували стотици мили, за да участват във войната му срещу хана нашественик. Въздъхна. Не беше успял да запази ума си чист за молитвата в този ден на дните. Братята му бяха станали негови щабни офицери, макар че и те самите сякаш едва ли не, благоговееха пред него. Но въпреки цялата вяра някой трябваше да осигури храна, палатки и оръжия за онези, които нямаха. Именно затова се бе отзовал на поканата да се срещне с принца на Пешавар. Бяха се виждали само веднъж в Бухара, когато бяха разглезени и дебели от сладкишите момчета. Джелауддин имаше съвсем смътен спомен от момчето и нямаше представа в какъв мъж се е превърнало то. Въпреки това принцът владееше район, където нивите даваха богата реколта, а Джелауддин трябваше да отиде по-далеч на юг, отколкото някога беше стигал. Беше вървял, докато сандалите му не се разпаднаха, и продължи, докато петите му не станаха твърди като гьон. Дъждовете утоляваха жаждата му, горещото слънце изсушаваше тялото, а очите му горяха свирепо над брадата, която растеше гъста и черна.
Димът се издигаше от мангала, докато Джелауддин си спомняше баща си. Шахът би се гордял със сина си, макар и озадачен от дрипите, които беше избрал да носи. Баща му не би разбрал презрението му към богатството и усещането, че е по-чист без него. Когато поглеждаше назад към изнежения живот, който бе водил, Джелауддин потръпваше. Сега четеше Корана, молеше се и постеше, докато всичките му мисли бяха за отмъщението и армията, която набъбваше около него. Почти не можеше да повярва, че е бил онзи суетен младеж с неговия красив черен кон и дрехи от коприна и злато. Всичко това беше изчезнало, за да се замени с вяра, която гореше тъй силно, че щеше да унищожи враговете на Бог.