— Не е вярно — презрително рече Монгке.
— Вярно е — възрази Кублай, твърдо решен да защити дядо си.
Ханът се засмя.
— Кой знае дали съм запомнил всичко както е било? Може пък да не е имал брада.
Монгке изсумтя и го удари по крака, но Чингис май не забеляза. Двете момчета вдигнаха очи и видяха, че дядо им се взира в далечината към двамата мъже, препускащи по каменистия бряг към него. Ханът внезапно се преобрази и двете момчета го загледаха объркано, без да разбират защо от доброто му настроение не бе останала и следа.
— А сега идете при майка си. Довечера ще ви разкажа друга история, ако имам време.
Чингис не ги погледна как хукват, вдигайки пръски от камъчета и песъчинки с босите си крака. Изпъна се и се приготви да посрещне съгледвачите. Познаваше мъжете, които яздеха към него. Беше ги пратил на път преди повече от година с ясни и внимателно формулирани заповеди. Завръщането им означаваше, че или са се провалили, или са намерили изчезналия му син. Не можеше да определи по лицата им, когато стигнаха до него, скочиха от конете и се поклониха дълбоко.
— Господарю хан — рече първият.
На Чингис не му беше до любезности.
— Намерихте ли го? — рязко попита той.
Мъжът кимна и преглътна нервно.
— Далеч на север, господарю. Не спряхме да проверим, след като видяхме герите и понитата. Никой друг не би могъл да е.
— Гери? Че той не взе гери със себе си — отвърна Чингис. — Значи си е направил дом колкото се може по-далеч от мен. Хората му видяха ли ви?
Двамата съгледвачи поклатиха уверено глави, без да кажат нищо. Ханът не се интересуваше от подробности за това как бяха допълзели до недодяланото селище на Джучи и се бяха крили в снега, като едва не замръзнаха до смърт.
— Добре — рече Чингис. — Добре сте се справили. Вземете шест коня от моето стадо за награда. Две кобили, два жребеца и два млади скопени коня. Ще ви похваля пред военачалника ви за свършената работа.
Изчервените от гордост съгледвачи отново се поклониха, след което яхнаха конете си и препуснаха към лабиринта от гери край брега на езерото. Чингис остана сам и се загледа над водата. През целия му живот не бе имал случай някой от военачалниците да откаже заповед, още по-малко да си помисли да го предаде. Докато Джучи не изчезна, вземайки със себе си седем хиляди ценни бойци. Чингис бе разпратил съгледвачи във всички посоки да претърсят познати и непознати земи. Отне му почти две години, но най-сетне го беше намерил. Поклати глава и мислите му станаха още по-мрачни. Всичко можеше да приключи с кръв, и то само защото беше отгледал сина на друг мъж като свой собствен. Целият народ говореше за изчезналата войска, макар и не в присъствието на хана. Джучи не му даваше друг избор.
Погледна покрай брега към скупчените гери, покриващи цели мили земя около езерото. Мястото беше хубаво, но пашата — много оскъдна, и се налагаше всеки ден да колят козите и овцете, които ги изхранваха. Време бе да потеглят отново и мисълта за това го изпълни със задоволство. Хората му не бяха създадени да стоят на едно място и само с един изглед, когато светът се простираше около тях и им предлагаше да видят безброй странни неща. Протегна се и кокалите му изпукаха неприятно. Видя друг конник да излиза от герите и въздъхна. Макар очите му вече да не бяха така зорки както навремето, позна брат си Хаджиун по язденето.
Изчака го, като се наслаждаваше на ветреца откъм водата и яркото слънце. Не се обърна, когато Хаджиун извика поздрав към Сорхатани и момчетата.
— Значи си чул? — рече Чингис.
Хаджиун застана до него и също се загледа над светлата вода.
— Съгледвачите ли? Аз ги пратих да те намерят, братко. Открили са Джучи, но не затова съм тук.
Чингис се обърна и вдигна вежди, когато видя сериозното изражение на брат си.
— Нима? Мислех си, че ще преливаш от идеи какво да правя със сина си предател.
Хаджиун изсумтя.
— Нищо казано от мен няма да промени решението ти, Чингис. Ти си ханът и може би трябва с него да дадеш пример на останалите. Не зная. Ти трябва да решиш. Имам друга новина.
Чингис изучаваше брат си. Някога гладкото лице вече имаше бръчки около устата и очите. Възрастта му личеше най-много когато се усмихваше, но това ставаше все по-рядко и по-рядко, откакто дойдоха в земите на арабите. Чингис нямаше огледала като онези на дзинците, но предполагаше, че собственото му лице е също така състарено, ако не и повече.